Много от ценностите, върху които стъпват модерните западни политически идеи, имат корени в християнската етика. Тя гласи, че всеки човек има стойност и е на този свят по Божий образ и подобие.
Днес наричаме това "човешки права". В автокрациите няма индивидуални права, а воля на властта, облечена като общ интерес. Тоест, погледът е към общото, а не към идеята, че важен е всеки човек.
Това е и причината като цяло авторитарните държави да използват религията не като инструмент за утеха и сплотяване на обществото, а като оръжие за контрол.
В миналото йерархията е била норма. Имало е император, по-късно крал или титлата "Цезар", която в славянските езици се модифицира в "цар". На немски това е Kaiser.
Християнството променя това и води до еволюция, не само в мисленето, но и в начина, по който се възприема властта. Но това не става изведнъж. Мисленето се променя постепенно.
Векове са нужни за либералните политически течения да стъпят върху значението на личността и човека. Левите идеологии акцентират върху защитата на по-слабия и уязвимия. В модерния свят това е "социалната държава".
По-консервативните се стремят към канони или правила, които използват като щит срещу промените на времето, казвайки ни, че не винаги всичко ново е по-добро.
Трудно е да го оспорим. Всяко течение има своите аргументи и те звучат логично. Но тук трябва да признаем, че като цяло всеки чувствителен човек е либерал в сърцето си и малко консервативен към света около себе си, особено когато става въпрос за семейството му.
Младостта е свързана с по-либералното, съзряването - понякога с по-консервативното. И това е толкова нормално и човешко.
Дами и господа, всички усещаме, че живеем в един крайно шумен и объркан свят. Но и той е плод на човешката природа. Просто днес имаме технологиите, които да ни позволят да видим колко крехка е човешката душа и колко илюзорна е представата ни за истина и лъжа.
В нея, в душата, се крие много добро, но и много самозаблуди, опиянение от собствените думи, усещане за непогрешимост и правота. Всички тези черти се експлоатират безмилостно. Те ни вкарват в илюзията, че живеем в свободен свят.
Но той невинаги е толкова свободен, колкото ни се струва, а все повече изглежда като свят в плен на алгоритмите, които се променят според политическите баланси на глобално ниво.
"Кой е този човек, който е толкова безумен, та да избере войната, в която бащите погребват синовете си, пред мира, в който синовете погребват бащите си?", възкликнал Херодот по повод на войната между лидийския цар Крез и персите, водени от Кир Велики преди 25 века.
Тъжното е, че този въпрос е актуален и днес. Явно ще бъде актуален и утре.
Когато днес попитаме "Кой е този човек...", веднага в съзнанието ни изплуват поне дузина "безумци", по Херодот, които са и на Изток, и на Запад от нас. Те явно предпочитат войната на фона на милиони виртуални войници, които водят бойни действия с думи.
Самоопияняващи се хора, за които историята ще бъде лаконична. Готови да експлоатират дори и вярата, и религията, за да доказват собствената си правота.
Символът на Възкресението обаче е много различен. Светът се преражда, дори и когато всички си мислят, че се срутва пред очите ни. Защото вярата си остава нещо лично, съкровено и много трудно обяснимо.
Нуждата от това да споделиш, да признаеш грях или да се помолиш за помощ в труден за теб или за семейството ти момент, не е нужно да се обяснява на никого. Всичко това се преживява. И ни пази, в периоди, в които доброто и лошото се размиват и разминават.
Светло Възкресение.
