Този хотел все още съществува в пълния си блясък. Разположен на границата между Европа и Азия -"Пера Палас" в Истанбул носи горда история и тежка атмосфера. Но в тази история има и събития, към които никой не иска да се връща. А служителите в скъпия хотел, които обичат да обясняват, че в стая 411 обичала да отсяда Агата Кристи, може би не знаят.
Била хладна мартенска вечер в средата на март 1941 г. Пълномощният министър на Великобритания Джордж Рендъл стоял тихо на рецепцията. По-малко от 48 часа преди това високопочитаемият джентълмен бил получил официална нота от българското външно министерство да напусне София.
Слабият, сух и изключително притеснителен дипломат (както го описва списание "Тайм") се качва бавно към стаята си с каменно изражение на лицето. Всъщност, в този ден, Рендъл е бил десетократно по-притеснен от обикновено. Той влиза в "Пера палас" с антураж от 50 души, които до вчера са се наричали "служители на Британската легация" в София, но днес са просто част от гостите на хотела.
Взривът бил толкова силен, че масивната сграда се разтриса като детска играчка, преди голяма част от нея да рухне. Загиват шестима, ранени са над 30 души. Повече от час административният секретар на посолството наблюдавал опитите на пожарникарите да се справят с пламъците. Джон Ембъри изпитвал сериозни угризения на съвестта. Именно той видял непознатия и странен куфар, който незнайно как попаднал сред багажа на посолството при потеглянето на личния влак на цар Борис III от София.
И до ден днешен остава загадка кой е сложил бомбата в куфара на дипломатическия персонал в българската столица. Турците обаче раздават справедливост в техен стил – след като няма заподозрян, след една година съдът осъжда многострадалния джентълмен - извънредният пратеник и пълномощен министър на Нейно Кралско величество в София – Джордж Уилям Рендъл да заплати щетите, нанесени от взрива върху хотел "Пера Палас" в размер на 331 000 долара.
Няколко месеца по-късно Кремъл бил потънал в тишина, а Москва била скована от страх. Нахлуването на три милиона германски войници на руска територия в ранната утрин на 22 юни бил удар в гърба на бившите съюзници. Германците напредвали бързо, много бързо. Малко след полунощ на 25 юли 1941 г. автомобил на българското посолство в Москва минал през един от задните входове на Кремъл.
Сталин имал дискретна молба към посланика на Царска България. Той трябвало да сондира при какви условия Хитлер би се съгласил да спре настъплението си. Според някои историци, в този момент той е бил е готов на огромни териториални отстъпки, включително и Украйна. Посланик Иван Стаменов обаче категорично отказва. Спорно е дали изобщо информира София за това предложение.
Русия била против българското Съединение от 1885 година. Волността на княз Александър Батенберг коствала трона му, а Петербург се опитвал директно да се меси в българските вътрешни работи, изпращайки посланик Каулбарс. Намесата му се изразявала във вербуване на български генерали, общественици и дори влизане в словесен сблъсък с присъстващи на антируски митинг в София.
Каулбарс бил изгонен позорно, а Русия закрила посолството си в София. И не се завърнала цяло десетилетие, което съвпаднало с икономическия възход на България.
На пръв поглед нищо не обединява тези три истории. Но като се замисли човек, разбира че не всичко, което се случва извън границите на страната, си остава извън границите на страната. Но сметката винаги идва и някой трябва да я плати. Това е поуката от първата история.
Втората история ни показва, че когато не си готов да бъдеш посредник, го кажи директно. Но никога не скривай информация, която може да промени хода на един конфликт, особено от своите. И третата поука - решил ли си да действаш, отстоявай позициите си твърдо. Защото всяко колебание, може да ти коства много повече.
Дипломацията е много сложна материя. Също като отношенията между хората. Историята не може да ни покажи бъдещето, но може да ни направи по-подготвени в настоящето.
