Много приличаше на сцена от криминале.
На единият искаха да покаже лист с оставката си. Затова той изпрати на другия лист с призовка, с призив да покаже лист с имена. Поредният лист, но не и последният.
- Покажи ми листа с оставката! - призова по-младият.
- Покажи ми листа с имената! - отговори другият.
Дойде и сюблимният момент - на единият стоката - празен лист без оставка, а на другият папката пълна с изрезки от вестници, превърнати от технологиите в изрезки от „Гугъл“. Сделка нямаше. Само хартийки. Но как да наречеш „хартийки“ журналистическия труд през годините? Нима хартийките на „Уошингтън поуст“ не свалиха Никсън? Нима журналистически разследвания не отвяха премиери, правителства и президенти по целия свят? Нима българските журналисти не направиха достатъчно разкрития през годините?
Тук обаче проблемът е друг - каквото и да направят журналистите, каквито и разкрития и разследвания да излъчат или напишат, липсва институционално следствие, което да доведе до истински законови последствия. И затова не са виновни журналистите. За да си истинска четвърта власт трябва останалите три власти да работят. Една от тях не работи ли - цялата верига в едно демократично общество се къса. Паметта става наистина къса и започваме да се занимаваме с истински хартийки.
Дами и господа, нашето общество има много проблеми. И няма тема, която да е маловажна. Но има теми, които изискват повече действия и по-малко думи. Съдебната реформа е важна за всички и управляващите я превърнаха в свой приоритет. Нека започнат да я правят, там в парламента. Измислете реформата и я направете с мисълта, че тя не трябва да остане само на хартия, колкото и хартийки с искания за хартийки да получите насреща.
Защото историята ни учи, че у нас законите често остават на хартия. Както мерките срещу КОВИД остават на хартия. И наказанията и глобите често остават на хартия. Също като предизборните обещания остават на хартия.
И жертвите на престъпления - остават на хартия. А престъпниците си тръгват от съдебната зала - свободни. И да ги вкараш в нов лист, пак си остава само на... хартия.
На искането за хартийки трябва да се отговаря с действия. Да не говорим какво ще правим някога, а да обясним защо вече сме го направили. И тогава написаното на хартия ще има много по-голяма стойност не само за институциите, но и за цялото общество.
