В този специален за всички християни ден, в който страданието и смъртта губят пред Възкресението, започва коментарът на водещия.

Днес мракът побеждава светлината и това е един от основните стълбове на нашата вяра. И докато сме на трапезата, с близките си и може би разговаряме или спорим по събитията, които бележат нашето днес, много се надявам, че каквото и да мислим за войната, битките, военните действия и хиляди вече жертви, го правим и през призмата на завета, който оставя у хората символа на днешния празник - че само доброто може да възкръсне.

Защото човек не е Господ, за да може да решава кой заслужава да умре и кой - да живее.

Вярата ни учи, че доброто е милосърдие и нищо на този свят не може да оправдае отнемането на човешки живот.

Колко кръста трябва да понесем на плещите си, за да разберем, че агресията убива? Колко грехове трябва да преглътнем, за да разберем, че християнството, което преди толкова векове с българската азбука достига до изтока, не е война? Колко пъти трябва да търсим спасители сред нас, за да разберем, че Спасителят всъщност е един, а всичко друго издава липса на вяра?

Липсата на вяра в собствените ни способности да променим заобикалящата ни среда и да вземем собствения си живот в ръце и вечно да търсим оправдание в действията на другите. Неверие и в собствените ни способности да се обединяваме, когато трябва да се обединим.

Ботев слиза на брега край Козлодуй и не го посреща никой, освен един учител. Спасителят на българските евреи Димитър Пешев, заместник-председателят на 26-тото Народно събрание, получава отмъщение не от нацистите, а от властта на собствения си народ и влиза в затвора обвинен в антисемитизъм, за да приключи години по-късно живота си разбит и оставен без нищо. А да спасиш някого винаги е било е най-висшата форма на милосърдие. Това е най-християнското.

Колко от големите българи, тези с позиция, кураж, готовите да рискуват живота или кариерата си, приключват трагично и обикновено без нищо? Много са и примерите са много.

Всички тези личности са били на страната не на една или друга партия, една или друга политическа конюнктура, а на страната на символа на днешния ден - човечността. И винаги са поемали риск в най-ключовите моменти, който е можел да разруши живота им в името на живота на другите.

Когато дори и на Великден една война не спира, Русия продължава настъплението си, и някои смятат това за нормално, това означава, че толкова сме се отдалечили от смисъла на този ден, а и на общата ни вяра, че християнството или православието са само думи, една фасада, а не реален пътеводител в живота.

Кой мисли за Бог, когато трябва да се води война? Кой мисли за вяра, когато трябва да се правят тънки политически сметки? Кой търси човечността, когато днес можем да си замълчим с мисълта, че човечността може да почака?

Но човечността не е козунак, за да я потопиш в мляко, за да омекне отново. Нито пък истината. Защото на кръста не е имало и никога няма - нито козунак, нито агнешко, нито наздравици. На кръста е имало изкупление, в името на живота и в името на хората.

Великден настъпи. А кой е нашият спасител?