Те се заселили на острова преди нивото на океаните да заличи всеки сантиметър от пътя по суша към него. Така те останали изолирани от света, без изобщо да знаят, че отвъд голямото море има цивилизации, градове, държави и цели континенти.
За тасманийците тяхното малко парче земя, чиято площ била два пъти по-малка от днешна България, било цялата Вселена. И то в продължение на хиляди години. Техните закони били единствените закони в света. Техните обичаи и вярвания били единствените на планетата, а техните лидери възприемали себе си като пълновластните владетели на територията, която управлявали.
Но тъй като ресурсите на острова били ограничени, генетиката на тези хора била доста различна от тази на останалите хора. Първо загивали най-лакомите, защото онези, които обичали да си похапват, не оцелявали в среда на ограничения. Станали по-ниски и по-слаби.
Хиляди години тасманициите така и не показали желание да разберат - има ли други народи, други закони, други владения и обичаи. Никой не се интересувал и от тасманициите, защото те били далеч, но най-важното - били малки. Пропуснали създаването на големите империи. Не били чували за Персия и Рим, Константинопол, Плиска и Преслав нито за Багдад или Дамаск. Не знаели те какво е Османската империя, нито предполагали, как изглеждат китайците или японците.
Докато един ден малка група от кораби не акостирала на техния бряг. За тях европейците изглеждали като извънземни. Обърканите тасманициите разбрали, че не са сами на този свят по болезнен и трагичен начин. Те така и не могли да се приспособят към законите, правилата на европейците, а те не им дали и шанс да го направят. Коренното население започнало да гасне и изчезва, за да бъде напълно заличено през 19-ти век след 10 хиляди години самодостатъчна история на пълно незнание и щастие в невежеството за света около тях.
Нашето поколение живее в парадоксално време. "Светът е малък" се превръща в невярно клише, защото се отварят цивилизационни ями между държави и народи, които са само на час полет една от друга. Народите са свързани, но се затварят в граници си, които все повече започват да приличат на изолирани острови.
Примерите рухват, както и сремежите да приличаме един на друг. Уж всеки знае всичко за света около него, а невежеството се възприема все повече като ценност, отколкото като слабост. Стремежът към знание не гарантира добър живот или поне така изглежда на нашия остров. Но не трябва да си правим илюзиите, че законите, по които се опитваме да живеем са единствени и специални, нито че това, което се случва между границите ни е нещо уникално. То гарантира единствено временно преяждане на една малка група от хора и постепенно самозаличаване на всички.
Светът за българите изглежда все по-голям. А какво ли има отвъд голямото море?
