Тази седмица преговорите за съставяне на нов кабинет явно приключиха безславно. Много от вас биха казали, че това не е изненадващо с оглед на начина, по който беше свалено правителството на Кирил Петков, разпада на групата на "Има такъв народ" и условията и ултиматумите, които партиите започнаха да си поставят.
В този смисъл, живото излъчване на срещата на съпредседателя на "Демократична България" Христо Иванов със своята група и последвалата политическа истерия също не е изненада.
Обективно погледнато, от парламентарната трибуна сме чували много по-тежки квалификации и обидни думи. Чували сме директни заплахи и вулгарни подмятания. Виждали сме дори и бой, плющели са шамари - по бузи и по кубета. Но моментът, в който думите на Иванов станаха публично достояние, беше възможно най-неподходящия за тези, които искаха да има коалиция и възможно най-подходящия за онези, които искаха да няма.
Най-тъжното в момента обаче е, че сякаш потънали в его, желание за мъст и лична неприязън, някои политици не разбират, че навлизаме в исторически цикъл, в който България е обречена да бъде управлявана от коалиции. И ако оставим настрани политическите си пристрастия или ненавист към една или друга партия, или политик, ще видим, че България се е променила необратимо. Българското общество стана просто по-взискателно.
Минахме периодите на "спасителите", на "месиите", надеждата за "твърда ръка" и достигнахме до етап на обществена фрагментация, в която все по-малобройни и разделени групи от нас виждат своето политическо представителство по различен начин. В парламента ще влизат представители на различни малцинства, за сметка на едно голямо мнозинство, мнозинства, които познаваме от миналото.
Песимистът би казал, че това е лошо за обществото, защото показва нашата крайна разделеност и частично ще е прав, но трябва да приемем, че това е реалността. Просто ще трябва да мине малко време, за да свикнем с тази мисъл. Във времето на големия шум, в което социалните мрежи дават възможност на всеки да се затвори в балона на собствените си разбирания за света и България, във време на умора и разочарование, притеснение и отегчение, а също и апатия, лесно единомислие няма да бъде постигнато. Особено при наличието на толкова теми, разделящи обществото.
В този смисъл ултиматумите, клетвите, намръщените физиономии са нещо, което все по-рядко ще се вписва в българската публична реалност. Образът на "алфа мъжкаря", който ще контролира всичко, отдавна е изчерпан. Ще оцелеят тези, които са диалогични и работят повече, отколкото говорят.
"Заканващият" се политик или "Сърдитият" политик е ретро парти. Особено когато не могат да спечелят доверието на повече от една-пета от обществото, а в момента няма партия, която да спечели повече, някои дори се борят за една десета или една двайсета от гласовете.
Нидерландия в момента се управлява от същата четирипартийна коалиция, която свали предишния кабинет, но роди най-дълго управляващия премиер в новата история на страната - Марк Рюте. Белгия се управлява от седемпартийна коалиция след 653 дни политически ступор. Чехия се управлява от коалиция между 5 партии. Финландия се управлява също от петпартийна коалиция. Дори малка Латвия се управлява от четирипартийна коалиция, а миниатюрен Люксембург от трипартийна. Словакия - от четири партии. И прочее.
Просто сме в такъв исторически период. Сега на хоризонта се задават предизвикателства и външните заплахи, които са прекалено големи, за да бъдат пренебрегвани заради тесни партийни битки и егоцентризъм на фона на разделени политически общества.
У нас, кои от тези политици и партии ще останат на сцената - ще решим ние, избирателите. Някои може да отпаднат и да бъдат изпратени в почивка или пенсия, други да получат повече или по-малко гласове, отколкото очакват. Важното е да влязат в поредните избори с нагласата, че ще направят нещо добро за всички нас. И да се разделят с илюзията, че са единствени и неповторими. И тук визирам всички. Защото България я е имало преди тях и ще я има дълго след тях. И българското общество наистина се промени. То изисква повече, мисли повече, по-нетърпеливо е и вече няма особена толерантност към шикалкавенето. И това е нещо добро. Пораснаха ли обаче българските политици? Ако отговорът е не, ще пораснат. По трудния начин.
