Знам, ще кажете: политиката. Но тя е само част от големия проблем. Да ви кажа, късметлии сме. Ако имаше социални мрежи, когато падаше Берлинската стена, демокрацията можеше и да не дойде. Ако имаше социални мрежи във времето на влизането ни в НАТО или в Европейския съюз, можеше изобщо да не влезем.
Представете си само националния спор, в който щяхме да потънем покрай тези преломни събития. Не случайно, 22 години след влизането ни в НАТО и 18 години след началото на европейското ни членство, все някой се опитва да събуди този спор. Защото и в двата му полюса, той носи дивиденти. Това е нещо като поглед в бъдещето и живот днес, с поглед към миналото. Краката те водят напред, главата гледа назад. Това сме ние - или поне много от нас.
В това всеобщо тъпчене на едно място - уж вървим напред, а всъщност вътрешно, духовно, ценностно - се връщаме назад. Жадни за силна ръка, искащи бащици и закрилници, държавна служба да си капе, да вземем наем от гараж и да разделим двора най-после. И ако може да се снишим, че може да уволнят някой роднина или да ти посегнат на бизнеса. От екрана звучат груби думи, закани, заклинания. А ние се правим, че всичко това е нормално и дори не си правим труда да гласуваме. Но това не е нормално. Това е днешният свят, който бленува за вчера. И това е днешна България, която гледа назад към събития, които вече са част от миналото.
Но в тази концепция, има една голяма пукнатина. Една пробойна, която бавно, но сигурно, може да преобърне колективното ни зацикляне на 180 градуса. И тя е свързана с подценяването, игнорирането на начина, по който всички тези събития и процеси резонират в съзнанието на собствените ни деца.
Към Европа се приближава един глобален процес, който започна само преди месец и все още е много далеч от нас. Нещо като Арабската пролет, която избухна внезапно през 2011 г., разпалена тогава през младите социални мрежи и отвя редица арабски лидери, смятани за всесилни. Днес се наблюдава подобен процес, който започна първо в Непал, мина през Перу, а през седмицата срути и правителството на Мадагаскар. Същите картини идват и от Кения, Филипините и Мароко. Това е бунтът на "Поколението Z". Те се надигат от Андите до Хималаите, да, все още далеч, но и все по-близо. На една социална мрежа разстояние.
Няма да правя анализ на всички тези държави, но общото между тях е, че младите излязоха по улиците и поискаха сметка на правителствата там, водени от общото усещане за безпътица, управленско високомерие и липса на икономическа перспектива. Във всички тези държави има огромна корупция. Някои от тези държави преминаха през природни бедствия само преди година като огромни наводнения, които взеха човешки жертви. В някои от тези държави - цялата политическа класа се срути за дни като кула от карти. Защото се оказа, че властта се крепи върху рехавата основа на стари канали за комуникация, които изобщо не достигат до младите.
Политиците подценяват тяхната гражданска активност, което е фатална грешка в днешния свят. Нашите деца имат други представи за авторитет, различен праг на търпимост и представа за справедливост, добро и лошо, правилно и неправилно.
Toва е първото поколение, пораснало във времената на интернет. Първото поколение, което не припознава съществуващите политически системи като източник на социална справедливост. И тази вълна тепърва се надига. До момента тя е заключена между Андите и Хималаите, но в този свързан и бърз свят, нищо чудно движението да се пренесе и в Европа по-скоро в близка перспектива.
Това е процес, който много скоро ще бележи политическият живот на глобално ниво. И ще промени много неща, защото той ще е срещу всички. И често няма да има посока и лесно решение. Но ще покаже, че времето на много хора, иначе смятани за всесилни от родителите, за децата се оказват някакви хора от екрана, които просто не им казват нищо.
Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase
Последвайте btvnovinite.bg във VIBER
Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM
Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK
Последвайте btvnovinite.bg в TIKTOK
