Светът е пълен със символи, които съпътстват големите и малките събития през житейския ни път. Но символика, уви, има и в смъртта. Краят на живота на кралица Елизабет II е именно това. Символ, че старият свят - този, който познавахме, пазехме, обичахме и мразехме, растяхме и мечтаехме, боготворяхме и презирахме - си отива безвъзвратно.

Пред очите ни се отваря нова страница и навлизаме в нов исторически цикъл. С друг тип общества, различни лидери с друго мислене, цели и ценностна система. Не можем да кажем, че този свят е грозен, защото във всяка младост има красота и във всяко детство има очарование. Но това, което със сигурност всички усещаме, е, че този свят е доста бърз и все по-безпаметен.

С оглед на събитията днес виждаме, че нашият свят забравя какво е войната, защото поколението, което помнеше и беше изстрадало големите световни конфликти, беше преминало през лишенията и знаеше какво е наистина да нямаш, тихо си отива. Поколението на разрушените държави, което просто запретна ръкави и ги построи отново. През това време някои загубиха свободата си, за да започнат отново да се борят за нея. Защото свободата и мирът никога не са били даденост.

Това беше поколението на търпеливите, диалогичните, хората, които казваха "Аз служа", а не "Аз взимам". Защото в английския език думата за "министър" и "свещеник" е една и съща. С това поколение лидери сякаш си тръгва и споменът, който държи света и човечеството нащрек - че има неща, които никога не трябва да се повтарят.

Много малко останаха личностите, които обединяват. В момента обществата изглеждат разделени, истерични, податливи на внушения и популизъм. Повечето политици днес се занимават основно с три неща - нападат се, оплакват се, оправдават се. Или правят опит да подменят реалността.

Ако разсъждавате каква е стойността на личности като кралица Елизабет II за съвременниците, се замислете, че каквото и да се случваше в света през изминалите 70 години, тя беше на своето място. През целия живот на нашите родители, на нашите баби и дядовци. Каквото и да ставаше в голямата политика, при изгрева и залеза на съдбовните събития, през които рухваха режими, случваха се катаклизми - тя беше там, на мястото си.

Това е абсолютно непонятно за днешния парадоксален свят. Уж мислим за бъдещето, но е все по-често с поглед в миналото, за да оправдаем своя гняв в настоящето. Време на разпадащи се авторитети, в което "аз" е много по-силно от "ние".

И тук идва историческата ирония - светът никога не е бил по-богат. Никога не е имало по-задоволено материално поколение от сегашното, особено тук, в Европа. Дори и да си мислим, че нямаме, имаме много повече, отколкото са имали хората преди нас - тези, които е трябвало да строят държавите си от пепелта. Никога не е имало по-голямо разнообразие и дори излишък от храна, стоки, продукти. Сега цените на всичко скачат, но не защото храната и стоките свършват, а заради страха, че те ще намалеят. Страх, че може би идва краят на епохата на излишъците. А по-възрастните гледат с недоумение и си спомнят за онова време, в което хората са живели с много по-малко, но доста по-щастливо.

Затова подобни събития ни напомнят колко силно се нуждаем от малко по-спокоен поглед върху света днес. Сред целия този шум на разделение и заклинания, лозунги и клетви по фалшиви пророци. Ние сме длъжни да наричаме нещата с истинските им имена - войната е война, така както смъртта е смърт, а животът - живот. Той продължава, напред към новия свят.