Дами и господа, ако има дума на годината, която да описва това, което се случи в света през 2022, най-подходящата дума може би е "агресия" или "война". Във вътрешно отношение думата, която описва годината на българския политически терен е "безвремие".
Това безвремие е свързано с усещането, че привидно нещо се случва, но то не може да бъде поставено в определени времеви и пространствени рамки. Обикновено в нашето съзнание това се свързва с много незначителни или много рутинни преживявания, които се превръщат в спомени без ясни контури.
Например, не помниш всеки път, когато си миеш зъбите в детайли. Нито споменът за поставянето на кафеварката върху котлона може да бъде възпроизведен в подробности за всяка отделна сутрин. Нито лаят на кучето на съседите всеки път, когато отиваш на работа. Картината в съзнанието ти обикновено е една, защото това е рутинно преживяване.
Нещо подобно се случва и с българския политически живот. Той се характеризира с толкова еднотипни и повторяеми действия и сблъсъци, че всеки следващ епизод в съзнанието ни се слива с останалите, превръщайки се в лента от почти еднакви сцени без ясни времеви очертания.
Обвиненията, които партиите си размениха тази седмица, изглеждат като обвиненията, които същите си размениха преди три месеца. Дори на лексикално ниво думите, които използват публичните говорители са същите, които използваха преди няколко седмици.
Като приглушен звук, който идва през стената в нощта, но той е толкова неясен, че не можеш да определиш нито дали идва от съседите или отвън, нито можеш да разбереш неговия тембър или смисъл.
Не съм сигурен, че българските политици в момента си дават сметка, че с действията си сякаш влязоха точно в това измерение. Шенгенското „НЕ“ прозвуча изненадващо за тях, защото залисани в еднотипни и повтарящи се действие те изкараха темата от дневния ред на обществото, за което обаче времето продължава своя ход, така както продължава нашия живот. И като се замисли човек и погледне назад, вижда пропуснатите шансове и загубеното време.
Може би ви е направило впечатление, че в публичната среда сякаш има едни и същи новини, случва се едно и също. Потънали в безвремие, например, открихме, че Хърватия, освен че повтори постижението си от 1998 година, да се класира на полуфинал на световно първенство, ни е задминала в готовността си и за Шенген, и за приемане на еврото. Т.е. хърватите систематично и настъпателно не само отдавна ни задминаха на футболния терен, но и на икономическия, политическия и социалния.
Време е българските политици да осъзнаят, че безвремието е нещо много опасно. То ражда още повече безвремие, защото снижава очакванията и превръща рефлексите в навици. Навик ли ни е вече да гласуваме? Ако отговорът е "да", ние ще го направим отново, но без особени очаквания. Навик ли ни е вече да се примиряваме? Ако отговорът е "да" ще продължим, докато продължим да се примиряваме. Навик ли ни е вече да не вярваме? Ако отговорът е "да", ще продължим да гледаме и слушаме, без да вярваме.
Докато не дойде момент, в който не осъзнаем, че сме проспали световните събития и процеси, икономическите възможности, детството на децата си дори. Това е най-страшното. Някой ден да те попитат - какво беше твоето време? А ти да се замислиш и да отговориш - безвремие. Вие страхувате ли се от този отговор - дами и господа, политици?
