Телата бяха хиляди. В масовия гроб, дълбоко в Катинската гора лежеше цветът на полската нация. Офицерите, обществениците, интелектуалците - повече от 20 000 души. В тила на всеки труп имаше по един куршум. Палачите са били 53. А жертвите са били наредени на опашка за собствената си смърт.

Масовият гроб край Катинската гора, е сред най-големите зверства на Сталин през Втората световна война. Изтребление без аналог, за разкриването на което са били нужни години. Мнозина са чували за тази трагедия, но малцина знаят, че сред екипа ескперти от цяла Европа, призвани да разследват кога и от кого е извършена масовата екзекуция, е бил и българският патоанатом Марко Марков.

Малцина знаят, че това бележи живота на този човек до неговия край. Малцина знаят, че той достига до истината, но след 9 септември 1944 г. неговият подпис под заключенията на комисията става причина Комунистическият народен съд в България да подведе д-р Марков под отговорност заради "несъвместимост със задълженията на България като неутрална страна по отношение на СССР".

Добрата, стара дума "неутрална" страна... Но тогава в контекста на потъването на България в комунистическия лагер. Защото думата "неутрално" в случая е вървяла с думата "авторитарно".

Какво се случва с професор Марков и как той попада в клещите на КГБ и "Гестапо" заради участието си в разкриването на едно от най-зловещите съветски военни престъпления към онзи момент, е дълга тема.

А и тази война, е доста различна. Тя се развива на фона на невиждан досега  пропаганден шум в социалните мрежи. Ако към началото на войната в Ирак през 2003 г., "Фейсбук" още не беше роден, а достъп до интернет имаха eдва 9% от населението в света, днес достъп до интернет имат 65% от населението в света.

И чрез социалните мрежи, всеки един от нас, може да бъде използван като оръжие.

Алгоритмите на социалните мрежи работят така, че да подхранват нашите вярвания, дори и да вярваме, че земята е плоска. "Фейсбук" стимулира стереотипите и сблъсъците. И тъй като информационният поток е океан, а никой не може да изпие океана, започваш да потъваш, да потъваш, докато не започнеш да крещиш на човека срещу теб. Крещящ и почти побъркан от чужди мисли, започваш да се държиш като виртуален войник, но от чужда армия. И без да усетиш, започваш да водиш чужда пропагандна война.

Това се случва в момента и с част от българското общество, което е особено възприемчиво на подобни внушения по линия на Русия. Но и това има своето обяснение.

Много хора, виждаха във Владимир Путин антагонистът на Запада, но на подсъзнателно ниво той беше нещо много по-голямо. Путин символизираше реванша за собствените ни несполуки, а неговата лексика беше израз на личното разочарование от живота и държавата, което обикновено се пренася в разочарование от целия заобикалящ ни свят. Путин беше свързан с идеалистичната представата, че той "ще накаже" несправедливостите и лицемерието на Запада, към който така и не можем да се адаптираме.

Сега, когато този мит рухва пред очите ни, много българи изживяват истински културен и ценностен шок. Но преди да настръхнем едни срещу други отново, не трябва да забравяме, че живеем тук заедно и заедно обществото ни ще трябва да премине през препятствията, които вече са тук.

Тъкмо си поехме глътка въздух от икономическия срив, дошъл от COVID-19 и тръгнахме отново по спиралата надолу. Започна война на икономическо изтощение, която засяга всички ни. На този фон българските политици се държат странно инфантилно. Управляващата коалиция най-неочаквано излезе не с единна, а с две кандидатури, които влязоха в толкова кална схватка, че сякаш избират "Пехливанин на годината", а не гуверньор на БНБ.

Защо не решиха този въпрос вътрешно и помежду си, а трябваше да се замерват с обиди публично? Как разговарят помежду си? Напук ли си правят? Ако не са в състояние единодушно да вземат решение по този, вътрешен въпрос, какво остава за външните предизвикателства, които в момента определят до голяма степен вътрешнополитическата картина?

И тук идва дяволският кръг. Всичко това ще доведе до допълнителна обществена радикализация. Ще станем още по-изнервени, по-мнителни, по-нетърпеливи и търсещи виновници и обратното - спасители.

Но тъй като спасителите на глобалната и на българската сцена свършиха, ще се концентрираме върху виновниците. Да, идва тяхното време. И по света, и у нас.