Основният въпрос след изборите миналата неделя е защо България отново падна далеч под избирателната активност на останалите страни от Европейския съюз? С 51% средно участие в изборите, Европа регистрира най-високата активност от 30 години, което означава, че повечето гласоподаватели истински се интересуват и вярват, че техният глас има значение за бъдещата посока, представителство и решения на европейско ниво.

В някои държави обаче това просто не се случи. Под нас останаха само хърватите с 21% активност, които през април гласуваха на парламентарни избори. Под нас останаха и литовците с 28%, които обаче избираха президент в два тура през втората половина на май. Това беше достатъчно за гласоподавателите в тези две държави да се уморят и да пропуснат гласуването за европейски парламент.

В този смисъл, ако честотата на провеждане на избори в една страна е основната причина за умора от гласуване, е цяло чудо, че след шест поредни вота, в България имаме дори и тази избирателна активност, която получихме в неделя. Затова, ако бях на политиците с наведена глава и много силно смирение, щях да благодаря на хората, които все още отделят от времето си да гласуват въпреки все по-трудната мотивация и разочарование. 

Все по-често човек трябва да се издърпа сам за косата като барон Мюнхаузен, за да отиде до урните. Това е наказанието, което партиите в момента понасят за все по-голямото си отдалечаване от пулса на времето.

 

Те направиха всичко възможно, за да ни разпарчетосат на все по-малки обществени групи. Още два-три вота и е дошла Нова година. А тогава нищо чудно в парламента да влязат и девет партии. Тогава ще стане весело - довчера си скролвал в тик-тока и си таргетирал антиваксъри във фейса, а днес вече преговаряш за правителство. Дотам се докарахте, дами и господа, политици. Само печенегите не са нахлули на коне в Народното събрание още.

Първото евросело у нас с близо 50% избирателна активност: Тук е прекрасно, ние сме си европейци

Има обаче и една добра новина. В така създалата се парламентарна конструкция, поне ще е ясно кой кой е. Няма да има сложни преговори, няма да има сглобки и пазарлъци, няма да има ротация. Първата и втората партия вероятно ще направят правителство с някой "златен пръст", който ще натиска каквото трябва и когато трябва. Дали ще го нарекат експертно или политическо, това е просто игра на думи. И така е редно - защото отговорността за управлението ще се носи директно от тези партии, а отказът от реформи няма да бъде прикриван зад подставени лица, сламени хора и думи като "аз искам, но партньорите не дават".

Светослав Иванов: ЕС изглежда монолитен, но не така седят нещата в отделните държави

Само ми се иска, ако може по-рядко да чуваме думата "евроатлантизъм", която само за година беше изпразнена от съдържание. Нито Вашингтон в момента се интересува от политическия живот в България и е готов да работи с всеки, който декларира, че ще следва американския дневен ред, нито европейските ни партньори се впечатляват кой кой е в българската политика. И те се объркаха. И ни оставят да се оправяме сами. В резултат на това през следващите месеци гражданското общество в България ще се свие още повече.

 

Съчувствам на много от анализаторите, които излизат по медиите в подобна ситуация. Те трябва да говорят сложно за доста прости и ясни като бял ден неща.

Миналата неделя, Европа мина леко в дясната лента с мигач, но не направи остър десен завой. България продължава все така - в аварийната лента, бавно и сигурно, към своето времеубежище. Всъщност, това е най-пагубното в политическия живот в момента - да говориш за събитията скучно и банално, с клишета. Така бъдещето на цяла една нация започва да прилича на минало. Бъдеще като миналото - вече преживяно и до болка познато.