Младият депутат имаше много по-сериозен проблем от факта, че бяха разкрили, че е излъгал за възрастта си. По-опасното твърдение на политическите противници беше, че с лъжата си, той е нарушил Конституцията. А тя беше прекалено нова и крехка, за да бъде нарушавана още с прохождането на българския парламентаризъм.
Отляво и отдясно на залата се чували тежки думи. Политическите противници дори изпратили писмо до ректора на духовната семинария в Одеса, който потвърждавал, че лицето Стефан Стамболов е на не повече от 25 години, което влизало в разрез с изискването депутатите да са над 30-годишна възраст.
Стамболов отрекъл шумно и върнал топката към премиера Бурмов, обвинявайки го, че е руски гражданин, което също било в разрез с Конституцията. Скандалът се насочил в друга посока, но кой обръщал внимание на тези неща в първото народно събрание след Освобождението.
Трябвало да се гради държава.
Да си млад не било порок. Да си млад означавало да се бориш с усещането, че морето е до коленете. Но и старите не спяли. Затова най-актуалното предложение в Учредителното събрание било българският парламент да е двукамарен - улегналите да осмиряват младите, за да се постига баланс и да не се хвърля младата държава в крайности. Това било и предложението на Русия. Но мнозинството не приело идеята за българския Сенат. Та кой заслужавал да се нарече български сенатор? Представяте ли си днес да имахме сенатори? Сенатор Атанас Атанасов, сентатор Делян Пеевски, сенатор Румен Гечев, сенатор Любен Дилов-син, сенатор Тошко Йорданов. И така нататък. Сенатска комисия щеше да разследва тогава "Суджукгейт" и сенатори шяха да питат Пилето…
По-добре, че не станал сенатът, въпреки разочарованието на нашите освободители тогава.
И с право - свикването с властта, усещането, че си повече от другите е абсолютно несъвместимо с българската народопсихология, в която всеки си мислел, че заслужава да управлява и има знанията и възможностите да го прави. Майсторът ще обясни не лекаря как да лекува, а лекарят ще го посъветва за колата. Таксиметровият шофьор ще реши проблемите на българския футбол, а писателят ще влезе в борд на енергийна компания.
Когато младият княз Александър абдикирал или по-точно бил принуден да напусне съединена България, предложили на същия Стамболов той да седне на празния престол. Колко характерно - предлагаш на най-силния политик в момента царска корона. Но не, защото както отбелязва Стефан Цанев, Стамболов знаел, че ако царят е българин всеки ще си мисли, че заслужава да е цар. Затова трябвало отново да е чужденец. Така в България пристигнал Фердинанд и продължил своята династия.
Всяка епоха има своя дух. Много вода изтекла отгогава, но в момента се наблюдава отново ситуация, сякаш от зараждането на нова държава. Скандали с гражданство, упреци за възраст и години, старите застават срещу младите, а младите не харесват старите.
Но работата днес е доста по-проста от онези бурни времена, в които духа на свободата тепърва обгръщал българския парламент. Днес ние сме свободни. Имаме право на избор - какво и къде да учим, какво да работим, къде да живеем, какви каузи да защитаваме. Наричат ни бедна страна, но никога не сме били такива, в сравнение с 90% от останалия свят. В сравнение с големите и силни икономики - да, бедни сме, но това не е повод вечно да се оплакваме, а повече да работим и повече да изискваме, когато с данъците и осигуровките си носим цялата пенсионна, социална и здравна система на гърба си.
Именно тук идва един от дискусионните моменти в плановете на бъдещото мнозинство. Повишаването на осигурителната тежест на тези, които са декларирали пълните суми на своите доходи, ако се случи, би било сигнал работещите хора в активна възраст са обречени на все по-голямо финансово бреме. В страна, в която населението е застаряващо, а естественият прираст от десетилетия отрицателен, ножицата все повече ще се свива около все по-малката група от обществото, която с данъците и осигуровките си гарантира пенсиите на своите родители, баби и дядовци, здравеопазването, образованието на децата си.
Вече сме говорили, че от няколко години се наблюдава парадокса, отчитан от националната статистика, средните заплати в бюджетната сфера да са по-високи от тези в частния сектор в много български региони. Т.е. работниците в държавната администрация да получават повече от частния бизнес.
Това е доста интересен феномен, роден от години на увеличение на заплащането на държавните служители, особено преди избори. Това е характерно в страни, в които държавният апарат определя до голяма степен всяко бизнес начинание и странно за прокламираното от политиците у нас през годините. Другата причина е, че голяма част от работещите в частния сектор продължават да се осигуряват на минимална заплата и да получават останалото в брой. Означава ли това обаче, че още повече трябва да вдигнем осигуровките на работници и работодатели, които не си позволяват подобна практика? Че няма да изгони IT фирмите от България, няма. Доста е пресилено подобно твърдение, но все пак новите управляващи трябва да помислят върху сигнала, който биха изпратили.
Факт, че от година на година заплащането в обществения сектор бележи ръст до нива, които привличат все повече хора към държавната служба. Особено по бордовете на държавни предприятия и институции. Вижте например ББР - допреди няколко месеца членовете на управителния съвет получавали по 47 000 лева на месец. Днес, заплатите им намалени с повече от 50% до някакви мизерни… 16 600 лева месечно. Това означава ли, че мечтата и на следващия български въртящ се в орбитата на силните на деня е да бъде назначен я в съвет, я в борд? Докога?
Сенатът не се сбъдна, но българската мечта си остава да те сложат в съвет или борд. Да ръководиш и да се въртиш около обществените средства, които са си все сладки и лесно разпределящи се. Дали и тази практика ще остане? Защото подобни малки неща изпращат реалния сигнал - колко далеч сме готови да стигнем в желанието си за промяна. А тук става въпрос за финанси, но и за очакване за реформи.
А на всички ни се иска да живеем по-спокойно. Не като сенатори, а като по-щастливи граждани.
