С лавинообразното увеличаване на COVID заразата, правителствата в Европа са изправени пред драматична дилема. Да се въведат ли отново твърди, рестриктивни мерки, за да ограничат пандемията или да запазят ударените си икономики, рискувайки здравните си системи.
И двете решения са много трудни и много непопулярни. Ситуацията не е като през пролетта. Ако след март, общата заплаха подейства обединяващо на хората по целия свят, които ръкопляскаха на медиците си от балконите, сега психологическата нагласа е коренно различна. Сякаш масово, по цялата планета, се уморихме да се страхуваме.
Ако през март в България, при десетократно по-малко заразени станахме свидетели на пълно затваряне, това не се дължеше на смелостта на едно или друго правителство, на един или друг човек, а на общата позиция и сходните мерки, които въведоха всички в Европа, с изключение на Швеция и Беларус.
Спомняте си тогава колко горди бяха българските управляващи, че въвели мерки седмица или две преди другите, при вече обявена грипна ваканция за учениците. Това е факт. Това позволи на болниците да реагират адекватно, а системата да не изпуши, но очаквано доведе до икономически сътресения, които все още не могат да бъдат изчислени.
Ново затваряне надали ще има в Европа. по-скоро ще има частични мерки на местно ниво, които могат да доведат до локално недоволство, за да се парира евентуално национално такова. Протестите в Лион във Франция от снощи са доказателство затова.
Но от друга страна, лавинообразният скок на заразените в Чехия е червена лампа, че голямата битка тепърва предстои. Картината в Полша, страната с най-малко лекари на глава от населението в ЕС, е драматична и говори за срив на системата още преди да знаем колко е висока вълната там.
На този фон българското правителство се хвърля в другата крайност, превръщайки ни сякаш в по-шведи от шведите. Но не трябва да забравяме - ние сме шведи и повярвайте ми - никак, ама никак не сме по-здрави физически от тях.
Дами и господа, аз съм сигурен, че ще минем през този период и ситуацията не е толкова черна. Не трябва да изпадаме в паника, нито в депресия. Но има неща, които в момента сериозно притесняват всички трезвомислещи хора.
Ако наистина е толкова висок процентът на активните случаи сред медицинските лица, какво се случва в българските болници в момента? Под какъв натиск са поставени лекарите? Отговорът е - много по-голям от тази пролет. Ами ако всяка седмица десетки лекари и медицински сестри излизат извън строя, колко още ще издържи системата? Има ли кой да ги замени? Защото боледуват не само медиците на първа линия, но и масово се разболяват техните колеги в едно неврологично отделение, например, или в родилните отделения, кардиологичните или УНГ отделенията. Какво ще стане с бременните, сърдечноболните, онкоболните? Какъв е планът на държавата?
Защото без лекари, сестри, лаборанти и санитари, битката на обществото ни е обречена.
В момента разчитаме предимно на самосъзнанието на част от обществото, което логично е разединено и лутащо се - от болест ли да се страхува, за работното място ли да се страхува? За близките си ли да мисли? В този смисъл властта е длъжна да отговори на всички тези въпроси колкото се може по-скоро.
Защото след седмица, или след 14 дни вече може да е късно и системата да гръмне не толкова заради броя на болните пациенти, колкото заради броя на болните лекари.
