Наричат я Кралицата на класическото кино.  Джесика Ланг е носителка на две награди „Оскар“, пет „Златен глобус“ и три статуетки „Еми“.

Актрисата има  общо 44 филмови, театрални и телевизионни награди и 85 номинации за ролите си в киното и театъра.

Джесика Ланг е родена и израснала в Клокет, Минесота. Носи полски и финландски корени.

През 1967 г. печели стипендия за изкуства в Университета в Минесота, но заминава да учи пантомима в Париж. Пробивът ѝ в киното започва през 1976 г. с главната женска роля в световноизвестния екшън „Кинг Конг“.

Тогава продуцентът Дино де Лаурентис я избира сред стотици кандидатки. Три години по-късно режисьорът и хореограф Боб Фос ѝ поверява ролята на ангела на смъртта в култовия мюзикъл „Ах този джаз“.

Прави запомнящи се роли във филмови и телевизионни продукции като „Пощальонът винаги звъни два пъти“, „Тутси“, „Зловеща семейна история“. През 1992 г. изгрява на Бродуей с ролята си в „Трамвай "Желание“ в пиесата на Тенеси Уилямс.

Снимка: btvnovinite.bg

Последната ѝ роля е на Филис – майката в пиесата на Пола Вогел, чиято премиера беше на Бродуей този април.

В реалния живот Джесика Ланг е майка на две дъщери и един син от любовта ѝ с Михаил Баришников и драматургът Сам Шепърд.

В последните 20 години художествената фотография е нейна страст. Джесика Ланг е в България за откриването на изложбата със 120 черно-бели авторски фотографии, които можете да видите в Националната художествена галерия в София до 29 септември.

Джесика Ланг гостува в рубриката „Главната роля“ на предаването „120 минути“ на bTV:

 

– Разкажете ни за Минесота, никога не съм бил там.

– Там отраснах и все още прекарвам повечето си лета там. Много е красиво. Там, където е хижата ми, е много отдалечено, с много езера, поточета, реки, гори. Много е спокойно, много хубаво.

– Имали сте щастливо детство.

– Нормално детство. Да, отраснах по малки градове и в провинцията, беше страхотно.

– Били сте четири деца.

– Да, четирима бяхме.

– Работата на баща Ви е била свързана с много пътуване, нали?

– Много се местихме, да. На всеки няколко години. Все бях новото момиче в училище, все се сприятелявах отначало. Сега като се замисля, беше интересно детство, защото имаше постоянно движение, което до голяма степен ме подготви за живота ми по-нататък, да мога да се адаптирам, да мога бързо и лесно да се местя.

– Абсолютно, да бъдете социална, да се сприятелявате с нови хора…

– Ами не съм чак толкова социална, не.

– Не сте ли? 120 фотографии. Името на предаването ни е „120 минути“, има някаква символика. Какво Ви вдъхнови да се занимаете с фотография?

– Донякъде, защото киното и сценичното изкуство са общност на хора, изисква се огромно групово усилие, като постоянно си заобиколен от много хора и винаги зависиш от режисьора, редактора, оператора. А при фотографията е невероятно – можех да се занимавам с нея сама. Много уединено занимание е – само ти, камерата и това, което виждаш. Малко като рисуването и писането предполагам – нещо, с което се занимаваш сам. Беше страхотен баланс за хаоса на снимането на филми и работата на сцена. Беше много уединено, медитативно, лично.

– Абсолютно права сте, особено в днешно време, когато всичко се движи толкова бързо. Всички постоянно скролват по екраните.

– Знам, лудост е.

– Като в Лас Вегас.

– Да, по ротативките.

– Точно, да. А това е като картина. Можете да се взрете в нея, да размишлявате. Вие предпочитате ли тишината?

– Да.

– Защо?

– С фотографията е страхотно. Имах проект в Ню Йорк преди 2-3 години по време на локдауна, в пика на пандемията, когато всеки, който можеше да напусне Ню Йорк, беше заминал. Улиците бяха пусти. Беше тихо. Беше някак… странно, защото много места бяха залостени с дъски, улиците бяха празни. Имаше възможност човек да се поразходи и да съзерцава. Това е едно от любимите ми неща – да живеем тук и сега, в момента, да наблюдаваме всичко около нас. Беше страхотно упражнение. Написах и книга за това време в Ню Йорк. С всички фотографии, в момента, в който си заснел мига, той вече е в миналото. Това е нещо, което никога повече няма да видиш, няма да изпиташ отново. Беше чудесен дневник, запис на тези дни, както е всяка фотография.

– Смятате ли, че отминалите времена, преди сегашната лудост, са били по-щастливи за човечеството?

– Животът в този технологичен свят, с постоянна излишна информация… Притеснявам се какво причинява на малките деца, които постоянно са изложени на това. Аз докато растях, живеейки в провинциална Минесота – единственото развлечение, което имахме, бе да пуснем телевизора вечерта или да отидем до местното кино. Човек разчиташе на собственото си въображение, защото трябваше да живееш в собствен въображаем свят, да си създаваш фантазии и разиграваш сценарии. С часове съм седяла сама, потопена във въображението си, представяйки си неща. Понякога се опасявам, че това сега е загубено. Виждам деца по улиците на Ню Йорк, малки деца в колички с устройства в ръка, извършващи това движение, и си казвам „Олеле“.

Гледайте цялото интервю на Джесика Ланг във видеото!