Следва история за едни смели спортисти с големи постижения и техните треньори с огромни сърца. Те не просто правят крачки към победата, а огромни скокове. И ни учат да се борим.
Алекс е български шампион. Независимо че е само на 15 г., той побеждава повечето мъже на пистата. "Синдром на Даун" не е диагноза, а път към победите, по който върви заедно със своите треньори.
Една от тях е Бойка Петкова, която е бивш състезател по лека атлетика.
Помните ли първия път, когато Алекс дойде при вас и коя е най-голямата разлика отпреди и сега?
Бойка Петкова: Чак ми се насълзяват очите. Няма как да забравя първия път, когато дойде при нас. Разлика има –„да“. Преди две години беше дете, все още в пубертета. Сега доста повече се развива и като човек, и като спортист, и като мислене. Всичко е цялостно. Промяната е много голяма и в поведението му.
Според проучване на "Сдружение на родителите на деца със синдром на Даун" всяка година у нас се раждат около 100 деца с тази диагноза. През 2014 г., когато е още студент в НСА, Слав Петков за първи път се сблъсква с проблемите на тези младежи.
"Бях много разстроен, тъй като не очаквах да се сблъскам точно с такъв проблем в хората, по-специално в децата, защото ние тогава работехме с деца. Докато от третата ми практика не разбрах, че те са толкова щастливи, независимо как изглеждат, независимо, че са почти в безпомощно състояние. Те се чувстват толкова добре, толкова щастливи, толкова жизнени, че някой им обръща внимание и че те могат да правят неща, които не са привични за тяхното състояние. Естествено, с наша помощ като инструктори и специалисти", разказа той.
Стъпка по стъпка, с много информация, Слав и екипът му започват да развиват спорта за деца с проблеми. С течение на времето основават и Федерацията по адаптирана физическа активност.
"С помощта на Столична община и район „Сердика“ успяхме да се сдобием с тази сграда. Тя е общинска, но пък ние дадена абсолютно безвъзмездно. Тя беше в доста окаяно състояние, тъй като - стара постройка. Не мога да кажа, че ни е било лесно, напротив, много трудно ни беше да можем да съберем средства, така че да можем да я приведем във вид, който да е нормален за изпълняване на дейности и тренировъчен процес изцяло“, допълни Слав Петков.
Държавата помогна ли ви?
Слав Петков: Не мога да кажа, че ни е помогнала кой знае колко. Частният бизнес помага в случая. За съжаление, винаги се налага да се молим. Може би държавата повече я интересува политиката. Не се обръща толкова внимание на хората. Тия толкова малко хора, които искат да се занимават нещо толкова благородно, с нещо толкова нетипично за България.
Алекс върви смело напред, покрива нормативи и не се отказва. Доказателство за силния дух е тежък инцидент, при който той, скачайки в басейн, се подхлъзва. Тогава чупи втори шиен прешлен. Получава и белодробен оток, защото остава на дъното на басейна няколко минути. Прогнозите на лекарите не са оптимистични.
„Той претърпя една много тежка контузия и трябваше доста време да се възстанови. Доста време беше с яка, много операции издържа. Веднага след като свали яката, ние не сме спирали да правим елементарни упражнения, за да поддържаме неговата мускулатура, неговата физика, но след свалянето на яката периодът беше около шест месеца, в който имахме време за подготовка и той се пребори на Европейско първенство, взе бронзов медал и смятам, че това за него е най-голямото постижение", разказа Бойка Петкова.
Слав Петков разказа, че той и екипът му са не просто треньори, те са и родители и дори подкрепящ персонал. Разработват своя програма, съвместно със специалисти, чиято цел е да направи адаптирането на младежите, които постъпват при тях, по-лесно. И все пак най-голямата битка не е с болестта, а със стигмата, че тези хора не могат да имат постиженията на другите.
"Тези младежи заслужават не по-малко от другите спортисти, които се готвят ежедневно, защото те също се готвят ежедневно и не е просто да ги учим да пазят равновесие. Тренират на прага на възможностите си, те са спортисти. Не само че са спортисти, те са българи“, каза той.
Те на Вас какво Ви казват ? Какво чувате най-често от тях?
Слав Петков: Казват ми тате. Аз съм им вторият баща. Чувстват ме като родител. Те имат много точни изразени сетива и могат веднага да усетят, когато човек се отнася сериозно към тях, с любов към тях. Много трудно можеш да станеш приятел с тях. Но станеш ли приятел веднъж, то остава за цял живот.
Докато има треньори като тези, които създават подходящи условия за работа, амбицията и любовта на "слънчевите деца" също ще ги има. Защото "доброто" не е просто дума, то е призвание.
