Неговото име е Анатоли Шарански. Той е един от най-известните съветски дисиденти, осъден за държавна измяна и шпионаж в полза на Съединените щати. Прекарва девет години в съветски затвор.
В град Сталино, по времето на Сталин, сред студа на строгия съветски строй, най-после е дошло време за чудо. Ражда се Анатолий. Една игра ще спаси живота му, за да може той да спаси живота на милиони други.
„От много ранна възраст знаех, че трябва да контролирам това, което казвам, което обсъждам, което чета и когато станах на пет – майка ми ме научи да играя шах. Каза ми: „Това е единственото място, където мисълта ти може да бъде свободна“. Така, шахът за мен се превърна в спасение. Всеки ден за няколко часа се потопявах в свят, където имам право да поемам рискове, където мога да побеждавам, дори и хора по-възрастни и по-високи от мен“, разказва Натан Шарански.
Обявяват го за шахматен феномен. Само на 14 г. вече е шампион на Донецк, побеждавайки мъже, много по-възрастни от него.
„Исках да стана световен шампион по шах. Бях си казал, че колкото по-висок е един човек, толкова по-бързо ще го надигравам. Така че трябваше да победя всички високи хора на света, за да си отмъстя, че съм нисък. Обожавах да играя едновременно срещу 10-20 възрастни. Дори, без да поглеждам дъската – се съревновавах срещу няколко партньори“, уточни Натан.
Животът обаче обявява мат на плановете му за световна титла. Роден е в еврейско семейство в разгара на антисемитските преследвания, политиката не би допуснала победител с грешния произход. Освен това Анатолий живее далеч от големия град и големите турнири, няма треньор, няма и специална подготовка. Така, от призвание шахът се превръща в хоби, но само временно:
„Отказаха ми правото да емигрирам в Израел и така се превърнах в рефюзник. Станах активист. Запознах се с Андрей Сахаров – един от видните съветски дисиденти и той се превърна в мой морален учител. Събирахме информация за нарушения на човешките права – от украински политически престъпници, през литовски свещеник, арменското национално движение или кримо-татарците, които бяха изгонени в Сибир“.
Започва да говори високо, организира демонстрации, изпраща писма в чужбина с информация за зверствата в съветския съюз. КГБ не го изпуска от поглед – следят постоянно къде ходи, с кого говори и с кого се среща. Живее заобиколен от чужди, но с абсолютната непримиримост на свободен човек.
На въпрос как се бори за свобода в страна, която не разрешава на хората да са свободни, той отговаря: „В подобни свръх тоталитарни режими, какъвто беше съветският съюз, властта иска да контролира не само твоето физическо съществуване, но и мислите ти. И точно затова режимът беше изключително нестабилен, защото се уповава на абсолютен контрол над всички граждани.
Да се бориш за свобода в такъв строй е много лесно. Ти просто започваш да си свободен човек. Започваш да казваш каквото мислиш. И точно това е огромната опасност. Когато вирусът на свободната мисъл е извън контрол и милиони хора са такива, властта вече не може да ги спре. Така че най-лесното е просто да казваш, каквото мислиш. Това е всичко“.
Бори се на глас. В чужбина вече знаят името Шарански. На пръв поглед никой не може да затвори устата му. По време на един протест обаче, едно мълчаливо момиче все пак успява да спре дъха му.
Женят се тайно. Замечтават за 12 деца. Авитал получава разрешение за емиграция в Израел. Заминава в очакване на своя любим. вместо в обятията ѝ обаче, Анатолий попада другаде.
Анатолий Шарански – един от най-известните съветски дисиденти, е осъден за държавна измяна и шпионаж в полза на Съединените щати.
„Бях обвинен в държавна измяна и прекарах девет години в затвора. От тези девет години, половината време бях в карцер. 405 дни лежах в килия за наказания. Беше изключително тежко. Затвориха ме в една много малка и много тъмна стая. Беше страшно студено, а те ми взеха всичките дрехи, получавах три парчета хляб и три чаши вода.
Нямаше нищо за четене, нищо за писане, нямаше с кого да говориш. Взимат ти абсолютно всичко. Този тип наказание се използва за укротяване на най-буйните затворници и максималната продължителност на престоя е 15 дни, защото е прекалено опасно за психическото ти здраве. Но в моя случай – когато искаш един политически затворник да ти съдейства – те добавяха 15 дни и после още 15. След като прекарах 130 дни там – изпаднах в безсъзнание, извадиха ме за няколко часа и после пак ме върнаха“, спомня си той.
Прекършили тялото му, но за девет години не успяват да проникнат в главата му. Пазачите му така и не разбират, че в празната килия той е изключително зает.
„Спаси ме това, че постоянно играх шах в главата си. Започнах да играя срещу самия себе си. Имах цялото време на света, за да съм сигурен, че ще спечеля. Правих ход с белите фигури, след това обмислях къде съм сбъркал и какво бих могъл да подобря. След това заставах на страната на черните и отново търсех най-добрия ход. Изиграх хиляди игри и спечелих всяка една от тях. И така вместо да бъда интелектуално и психологически пречупен, с всяка изминала игра се чувствах все по-силен“, разказва мъжът.
Отново без никой да разбере – в затвора сила му дава и световният шампион по шах Гари Каспаров: „ Беше дисидентско занимание да играеш шах в Съветския съюз. Каспаров трябваше да играе срещу Карпов. Играта беше толкова важна в СССР, че следяха ходовете по радиото. Всички бяха толкова заинтригуван в играта – лоялният на Съветското управление Карпов срещу критичния към съветския режим Каспаров.
Когато обявяваха по радиото в каква позиция временно са спрели играта, пазачът нарочно усилваше радиото, за да чуя, идваше при мен и казваше: „Е, как ще завърши партията?“. Аз отговарях: „Загубихте, нямате никакъв шанс! Каспаров ще бъде шампион!“. И той беше толкова тъжен“.
В Сибир, в затвор от системата на Гулаг, сам, Шарански започва да прави и това, което не си е позволявал дори в света отвъд килията:
„Много обичах да разказвам анти-съветски шеги на моите пазачи, защото нямаха право да се смеят. И така си припомняхме един на друг, кой всъщност е свободен. Обичах да пея и песни на иврит. Пея ужасно, в детската градина ме молиха да не пея пред хора. Възпитателката ми казваше: „Ти ще пееш по-късно“. Това по-късно така и не дойде. Но тук, в килията за наказания, точно там, където трябва да е тихо като в гроб, аз започнах да пея. Така или иначе нямаше какво да изгубя.
Н въпрос дали се е страхувал за живота си, той посочи: „Още от първия ден на моя арест ми обясниха, че ако не съдействам, ще бъда убит. Разбира се, че се надявах, че натискът отвън ще е достатъчно голям, за да не го направят. Същото като в случая с Навални – може ли да бъде убит? Със сигурност може да бъде убит, но Путин ще трябва да се изправи срещу целия свят.
Но това е рационалната страна на нещата. Ирационалната е, че аз година и половина бях разпитван. Бях обвинен в общодържавна измяна. Много бързо разбрах обаче, че ако моята цел е да оцелея физически, тогава съм обречен. Защото така те ще знаят как да ме сломят.
И ще загубя вътрешната си свобода. Моята цел трябваше да е не как да оцелея, защото това зависи от тях, а не от мен. Моята цел беше да остана свободен човек, независимо от това колко дни ми е отредено да живея. И това вече зависеше от мен.
Забраняват му да пише писма до близките си и затова обявява гладна стачка. 110 дни не яде. На ръба на живота, пазачите все пак се огъват пред Шарански. А свободният свят бързо разбира за осъждането на Шарански. Но не от съмишлениците му в Съветския съюз, а от една скромна и мълчалива жена – неговата, Авитал Шарански.
Авитал знае, че животът на съпруга ѝ зависи от позицията на свободния свят. Събира пари, хора и подкрепа. Организира протести в Щатите, Холандия, Франция и десетки други страни.
В Лондон се заключва за оградата на посолството на Съветския съюз и изхвърля ключа. Успява да се срещне с Маргарет Тачър, английската кралица, президентите Джордж Буш, Роналд Рейгън и десетки други световни лидери.
„Дали съм знаел, че тя ще се превърне в такъв голям боец, когато аз я заведох до летището, тя беше много притеснително момиче, едва говореше иврит и нищо друго. Години по-късно, тя ръководеше стотици хиляди хора и беше почукала на врата на почти всеки лидер на свободния свят, които мобилизира за битката. Беше много впечатляващо“, казва Шарански.
Успява, осъден на 13 г., Натан Шарански напуска затвора след девет. Той е първият политически затворник, освободен от Михаил Горбачов. Предаден е на Запада, на легендарния Мост Глинке, свързващ Източен със Западен Берлин.
Когато най-после стига Израел, влиза в политиката. Бил е вицепремиер, четири пъти министър и много пъти депутат.
„Два пъти съм подавал оставка, когато не съм бил доволен. Мисля, че за всеки дисидент политиката е проблем. За дисидентите най-важното беше никога да не постигат компромис с КГБ. Знаеш, че си загубен в момента, в който започнеш да правиш компромиси. Но в политиката точно компромисът е центърът на успеха. Така че, докато бях в правителството – постоянно мислех за оставка.
Оцелял от затвора и политиката, свободата започва да му носи и отличия. Сред тях са Медал на честта на Конгреса и Президентския медал на свободата. Единствените не-американци, които са получавали тези награди са Майка Тереза, Нелсън Мандела и папа Йоан Павел Втори. Миналата година печели и наградата „Генезис“, а с нея и милион долара, които дарява за битката с коронавируса.
Днес Натан Шарански е 73 г. С жена му не сбъдват мечтата за 12 деца, но са щастливи и с две. Вече е дядо, оцелял е без компромиси е сбъднал най-ценното – само една мечта остава в миналото – да стане световен шампион по шах – или може би не.
И така, като на шега, и до днес животът му носи цветовете на шахмата. И в най-трудните моменти не поставя нищо между черното и бялото, защото знае, че тръгнеш ли да търсиш компромиса, вече си изгубил.
