Цветанка Ризова за цената на обективността и истината

Цветанка Ризова е родена в Кюстендил. Завършва Българска филология в Софийския университет. Отначало решава да се занимава с научна дейност и да посвети живота си на това, но случайна обява за създаването на нов вестник, я отвежда на интервю за работа във в. "Новинар". Оттам тръгва и нейният журналистически път. По-късно попада в телевизията и работи като репортер, редактор и анализатор. За нея работата има смисъл само ако: "сам си изработиш модел и система." Казва,че, журналистът трябва да бъде силен, на първо място, със своите качества и почерк, а след това и със своята независимост.

Цветанка Ризова е първият и единствен журналист, получил наградата "Черноризец Храбър" за телевизионна публицистика. Неколкократно печели наградата на Софийски университет за правилен български език. Става жена на годината през 2007г. в категория "журналистика". Носител е и на приза "Осмата муза". Има две издадени книги- едната с поезия, "Прекрасното дете", а другата обединява нейни емблематични интервюта.

За изкуството да съумееш да съхраниш своите принципи като човек и журналист и за цената на обективността и истината, Цветанка Ризова говори в "120 минути". 

- Дами и господа, на Цветница за мен е удоволствие да ви представя Цветанка Ризова, лице в лице с теб най-после. Много ми е приятно.
- Здравей, Светльо, и на мен ми е много приятно.

- Честит имен ден, да ти е живо и здраво името. Никога не съм знаел, на кого си кръстена.
- На баба си Цветанка по бащина линия и съм много щастлива от това.

- Разкажи ми за нея.
- Много красива жена с много бяла кожа, с много тъмни очи и тъмна коса. Много красива и много спокойна. И много добра.

- Днес е вход Господен в Йерусалим, твоят празник. На днешния ден Исус влиза в Йерусалим под възгласите „Осанна“, което в буквален превод означава "Спаси ни". Имала ли си момент, в който да си изпитала необходимост да погледнеш нагоре и да кажеш „Боже, помогни ми, спаси ме“? 

- Разбира се, аз по принцип често се моля. Той е част от мен и непрестанно искам помощ от Бога, защото аз знам, че ако Бог не ти даде помощ, няма кой друг да ти даде. Всички останали помагаме, съучастваме, не пречим, така че редовно се моля.

- Ако пренесем този въпрос върху обществото, имаш ли усещането, че молитвите за спасение по-често се оправят някак си към политиците тук, отколкото към Господ. Дори тях на моменти ги наричаме спасители, дори клишето гласи - ние отново търсим спасител, или ние отново търсим спасители, забравяйки какво е спасението и кой е спасителят.

- Казват, че ние много повече вярваме в реалността, отколкото в Господ. Така твърдят, че българският народ устроен, аз не съм народопсихолог и няма как да го знам. Молбата към Бога е индивидуален акт, няма как да правим групови сеанси за това. Казват, че е възможно, когато се съберем една общност, но аз по принцип съм индивидуалист и смятам, че това е индивидуална молба, индивидуално послание, индивидуално общуване. Що се отнася до политиците, да, ние го правим редовно - правим го на всеки няколко години. Не знам защо смятаме, че спасението ще дойде от политиците, не от самите нас, ние им възлагаме задачи, които би трябвало ние да свършим. Ние им възлагаме критерии, които ние трябва да имаме. Ние им възлагаме задачи, които ние трябва да сме изпълнили. За мен да очакваш спасение от политиците е доста незряло, ние трябва да изискваме. Вярата в политика-спасител е признак за незрялост за мен. Ние трябва да имаме много добри критерии, когато гласуваме. Това лашкане - днес един спасител, друг път друг е спасител, за мен показва една неувереност в себе си и възлагане, делегиране на някой друг нещо, което ти трябва сам да свършиш. 

- Как си обясняваш, че ни липсва тази увереност като общество? 

- Нямам обяснение, пак казвам не съм народопсихолог, това е наистина много сложно. Аз мога да направи индивидуален портрет на някого и мисля, че имам доста така сериозно отношение към психологията, но тя е индивидуална. Масовата ми е неясна. Аз никога не мога да позная резултат от избори, резултат от референдум, някак си не познавам масовата психика. В същото време аз мога на всичките си приятели и на голяма част от познатите си да направя много добър портрет, защото моето внимание индивидуално насочено. Аз съм концентрирана към човека, камерно устроена съм.

- Разкажи ми за първата ти среща с журналистиката.
- Беше като ученичка.

- Кой клас?
- Вероятно 5.–6. клас е било. Не помня години и времена, точни дати. Така ми е устроено съзнанието, че помня събития, състояния, атмосфера, радости, вълнения, тревоги, покруси, всичко помня, но не мога да ти кажа кога точно е било, да речем в прогимназията 5.- 6. клас, когато много се вдъхнових от Владимир Димитров – Майстора. Знам, че сега някои хора, които смятат, че той е провинциален, че е незрял, може би ще реагират по неприятен начин. Аз обаче смятам, че той е вдъхновяващ, красив, успокояващ. Както и да е хареса разбрах, че в кюстендилските села живеят част от моделите му и са живи още Много възрастни баби, много красиви, много запазили атмосфера и първото нещо, което направих, са репортажи с моделите на Майстора.

- Уникална идея.

- Лично вдъхновение, лично решение. Някъде някой каза, някой познат каза, че има такива баби, които още са живи и те ми разказваха прекрасни неща, така че това е журналистика на ръба изследването и на журналистиката. Аз обичам такива комбинирани форми, дори и сега, когато работя, някак си, мисля, че не е чиста журналистика. Вътрешно изследвам, вътрешно анализирам.

- Абсолютно си права, защото трябва да си психолог с много бърза мисъл и с много бърза преценка, и в същото време да притежаваш качеството, което е да може да погледнеш отстрани дали едно нещо е интересно, как се получава в този момент?

- Знаеш ли някои хора казват, а с еди кого си беше много речем агресивна, аз не съм такава, но някои твърдят, или беше по настоятелна, или с другите сякаш беше по-мека. Аз имам усещане кой колко носи, аз нямам отношението на журналиста, който иска да размаже госта си, да го унижи. Аз не се готвя за предаването той да бъде изобличен, да бъде смазан, той да бъде сринат. Трябва да имаш отношение към човека. Не всеки може да понесе много, не всеки може да понесе много агресия, много изисквания. Има хора, които са толкова крехки, че на мен наистина ми става жал.

- В крайна сметка, като се замислиш, Цвети, зрителите са тези, които трябва да направят своята преценка за това кой гост казва истината, кой прикрива истината. Тази преценка трябва да е максимално обективна.

- Разбира се и ние трябва да им дадем възможност да го направят, а не да им показваме - ето сега този, аз съм те поканила тук, ще те размажа, ще ти намеря такива компромати, които просто ще те превърнат в посмешище, както казват хората. Важно е да се задават въпросите и хората сами да анализират. Но знаеш ли, ти го знаеш по себе си, някой път хората смятат, че трябва да разстреляме госта си в ефир, особено ако не му симпатизират и казват - ти защо не извади пистолета, защо не уби този? Защо не уби онзи? И аз им отговарям много често, примерно по времето на предишното правителство на Борисов - Вие колко пъти излязохте на протест? Не можем ние, журналистите, да вършим работата на обществото. Аз не съм тази, която вашата емоция ще я пресъздам, вашето отношение ще подам, който иска трябва сам да свърши своята работа, аз моята, вие вашата.

- Разбирам, много голямо предизвикателство е това, че голяма част от хората и заради социалните мрежи се затварят в балони на собствените си убеждения, вярвания, представи за света, и често приемат различното мнение като противопоставяне на своите собствени убеждения. И това води до една всеобща радикализация. Как се работи в тази среда на радикализация и то всеки ден?

- Вероятно и ти си го забелязал, нямам съмнение. Много често зрителят или част от зрителите, нека да не обобщаваме, това е една малка част зрители, които идентифицират теб с госта си. Ако поканиш гост от ГЕРБ, те смятат, че ти си гербаджия. Ако поканиш гост примерно от НДСВ навремето или от „Продължаваме промяната“, смятат, че си с тях. Те смятат, че самият факт, че си го поканил, ти утвърждаваш, ти го легитимираш и нямам гост, разбираш ли, нямам гост и ти го знаеш, за който да нямам 10 въпроса защо го покани, защо го каниш този? Ама как, той съществува, той е част от политиката. Той е част от решенията, не всичките, и от проблеми и от проблемите и те казват – не, тези ще ги наказваме, тези са лоши, тези са стари, те няма да идват или тези са нови, те нищо не знаят, няма да ги каним, ще каним само само зрели, те те идентифицират заедно с госта и отношението към госта го пренасят към теб самата и още нещо. Вероятно и това си забелязал - има една група хора за „Фейсбук“ спомена, тя е популярна като диванната армия – те стоят и гледат цял ден телевизия и изискват от водещия да е съвършен. Или не гледат цял ден телевизия, или гледат някои, той трябва да е съвършен, да зададе най-добрите въпроси, най-правилните реакции. Този човек, си мисля аз, тези хора колко пъти са се замислили, ако са лекари - дали са толкова съвършени лекари, дали са идеалните лекари, ако са адвокати - дали са идеалните адвокати, ако са банкови чиновници – дали са толкова съвършени, колкото изискват ти и аз да бъдем. Мисля си - когато изискващ съвършенство от другиго, представяш ли си ти колко си съвършен, какво мисли твоят работодател твоят клиент за теб.

Гледайте цялото интервю във видеото.