Годината е 862-ра. Между реките Дунав и Морава, върху земите на днешна Чехия, Словакия и малко от Унгария, живее народът на едно вече изчезнало славянско княжество - Великоморавия.
Неговият княз Ростислав прави опит да го откъсне от контрола на голямата франкска империя и нейните германски духовници. И търси помощ от другата велика световна сила - Източно-римската империя - Византия. Князът моли императора:
„Нашият народ се отказа от езичеството и се държи за християнския закон, но нямаме такъв учител, който да ни обясни на нашия език истинската християнска вяра, та и други страни, като видят това, да ни подражават. Затова ни изпрати, господарю, такъв епископ и учител. Защото от вас винаги към всички страни излиза добър закон.“
И византийският император намира учител - Константин Кирил Философ. Той и брат му Методий са изпратени на мисия сред моравците. Двамата създават нова азбука - глаголица и превеждат библията на славянски език. По-късно се оформя и кирилицата.
"Можем само да си представям как св. Константин Кирил Философ пише АЗ, представяйки си човека или "чоловек", и всички тези думи, които той обяснява, защо трябва да ги сложи. Защото славянските думи имат други звуци. И още когато го вика византийският император, го пита не може ли с гръцката азбука. Той му казва, не няма как да станат със славянските думи. Те изискват друга фонетична система, друг запис", казва Тони Николов, философ и публицист.
И новите букви създават прецедент, казва философът- познавач на средновековната мисъл Тони Николов. Да пишеш по онова време значело най-вече да преписваш християнски текстове. Прието било това да става само на три езика - еврейски, гръцки и латински. Изключение били арменците, които ползвали своя азбука още от 5-ти век. Но нова писменост, в онзи момент, мнозина не допускали.
"И още тогава през вековете, в средите на духовенството се надига един дебат, а как да разбират хората? Не е ли това, което Исус казваше, о вие, книжници и фарисеи, които сте затворили вратите и ги правите още по-тесни, за да не влязат други? Всъщност, на практика се случва нещо точно такова", коментира Николов.
Мисията на Кирил и Методий е и политическа - Констатнитнопол има интерес да отдалечи славяните от влиянието на своя съперник по сила - Западно Римската Империя начело с Лудвиг Немски.
Мисията за нова азбука във Великоморавия обаче се проваля. Германските духовници обявяват новата писменост за светотатство и дори изпращат Методий в затвор. До ден днешен тук чехите и словаците пишат на латиница. Кирилицата успява да оцелее, но другаде - заради две уникални по рода си събития. Първо, Кирил успява да убеди папата в Рим за нуждата от нов, четвърти черковен език. Папа Адриан II официално утвърждава славянските богослужебни книги и литургии.
"Ако дъждът вали еднакво за всички, ако Слънцето грее еднакво за всички, ако хората са подобни на другите, как може едни да разбират, и до тях да достига Словото Божие, а до други да не достига? Какво правим тогава? И това са въпроси, които се задават, и те не са намирали на времето своя отговор, и не е имало контрааргументи срещу казаното от него, защото той е блестящ полемист и философ", коментира Николов.
Вторият ключов факт за оцеляването на буквите ни е в това, че те намират свой нов покровител - българския княз Борис I. След неуспеха във Великоморавия, Борис Покръстителя взема под крилото си учениците на Кирил и Методий, и ги подпомага да преведат и препишат стотици християнски книги на славянски. Така, създадени с едни намерения, новите букви объркват политическите сметки в борбата за влияние между двете големи империи и заживяват свой живот в люлката на трета голяма средновековна сила - българското царство. Със славянското слово и неговите букви страната ни се отдалечава от контрола на Константинополската църква и разпръсква писмеността към днешна Украйна, Русия, Македония, Сърбия. Писаното слово успява да съхрани народа ни в тежките периоди от историята, за да може 19 века по-късно да даде първите стъпки към освобождението ни от османска власт и гръцко влияние, казва писателката Виктория Бешлийска.
"Защото там, където се пише, там и се помни. През година е това паметно историческо събитие, което познаваме като българският Великден, когато в църквата Свети Стефан в Цариград Иларион Макареополски произнася „Многая лета“ на черковно-славянски, т.е. старо-български, а не на гръцки, както е трябвало да го направим в този момент, тъй като не сме били независима църква. Този акт на възпоминание на езика и на съживяването на този език всъщност повдига една много силна духовна вълна. И в българските земи, само няколко седмици след това, в града по време на честването на службата за Свети Свети Кирил и Методий на май, в църквите е споменато първо името на Иларион Макариополски, а не това на гръцките владици. И всъщност това, което се случва в този момент, ни дава много сериозен тласък към църковната независимост, която е част от въобще цялата национална освободителна идея", казва Бешлийска.
А днес, в глобалния свят на английския и технологиите, много след времената, когато кирилицата е носила власт на картата на света, азбуката просто е неразривна част от нас – българите.
"Това всъщност е нашата различност, която ни помага да покажем кои сме. Тоест различността в смисъл на това не да бъдеш настроен срещу чуждото, а да разбереш чуждото през това, което си ти", коментира още тя.
Като писател и филолог в своите романи „Глина“, „Сърце“ и „Нишка“, Бешлийска съживява стари български думи и диалекти. Тя ни напомня за думите „благодат“, „летопис“, „съзидание“, „двери“, „светило“, „първозван“, „словеса“. Както и локалните и остарели „диване“, „любя“, „либе“. Или „феферица“, т.е. пеперуда. Писателката ги събира и в блога си „По дирите на думите“. Но как младите хора да ги използват? Начините са няколко:
"Ние няма как да съживим и да извадим определени думи целенасочено и да си казваме: хайде, днес вместо дарител или спонсор ще казваме иждивател, защото иждивление е една много стара дума за дарение, за спомоществувателство. Няма как това да стане нарочно. Езикът се поддържа чрез живия разговор. Тогава, когато имаме времето и спокойствието да разговаряме с нашите деца, може да са само минути на ден, може да са минути на ден. Да си разкажем истории, да си поговорим за деня. Тогава думите сами идват. Те понякога нахлуват много неканени. Сещаме се за нещо от нашето детство, споменаваме как се е казвало, какво е било. И така всъщност по много естествен начин помагаме на децата да научават, а без това да бъде с този задължителен елемент, от който те често бягат, поддържаме езика си жив", споделя Бешлийска.
