Дързък и предизвикателен, той ни въвлича в най-тъмните, най-сенчестите места в човешката душа. Филмите му провокират с мотивите за отмъщение, параноя, отчужденост. Емблематични за него остават филми като „Пазолини“ с Уилям Дефо, „Лошият лейтенант“ с Харви Кайтел и „Кралят на Ню Йорк“ с Кристофър Уокън. Последният, определян като парад на покварата и страстна игра между живота и смъртта, е едно от най-значимите изследвания на темата за насилието в американското кино.
Той е Ейбъл Ферара – холивудският режисьор с италианско-ирландска кръв, пребродил на един дъх света на киното през очарование, вдъхновение, терзание, мрак и духовност.
– Известен сте с любовта към нискобюджетните филми, но те понякога шокират публиката, защото изследват тъмното, сенчестото… Защо Ви вълнуват мотивите за отмъщението, параноята, отчуждеността?
– Защо шокирам аудиторията с филми за отмъщение и насилие? И аз това се питам. Не знам защо. Предполагам, защото ние сме такива – ядосани, отмъстителни. Но, знаеш ли, за нас това бяха филмите, с които израснахме и които ни вдъхновиха да правим филми. Заглавия като „Сало“, „Портокал с часовников механизъм“ и други от този ранг.
– Когато снимате сцени с насилие, те са толкова истински. Какво Ви кара да ги правите да изглеждат така реалистични?
– Това, което снимаме, всъщност е реалността. Става въпрос точно за живота, който виждаме около себе си. Това е точно пред очите ни.
– Имате ли лични преживявания, които сте въплътили във филма „Лошият лейтенант“?
– „Лошият лейтенант“ беше като цяло животът, който ние живеем. Историята не беше измислица. Идеята за полицията и не само тя – това бяха реални истории. Такъв беше начинът на живот по това време.
– Харви Кайтел има репутация на лошото момче в Холивуд. Прочетох, че харесвате актьори, които да Ви притискат, докато снимате. Това вярно ли е и затова ли го избрахте за ролята?
– Харви е страшен пич, щедър и любящ. Да не го разкривам, но той всъщност е интелигентен и чувствителен. Той е актьор и с таланта си, силата, възможностите вдига летвата. Това е, което искаш да имаш около себе си. Има хора, от които просто можеш да учиш, които те вдъхновяват и се стремиш да си като тях.
Един от филмите си Ейбъл Ферара посвещава на последните дни от живота на убития италиански режисьор Пиер Паоло Пазолини. Пазолини е едно от най значимите имена в италианското кино – режисьор, активист, журналист и политически активист.
– Той беше пример за това какъв трябва да бъде един творец, един режисьор. Политически активен, борещ се за своята независимост, неговата духовност, борбеността му за свобода… Той никога не се е оплаквал, винаги се е опитвал да търси лимита на възможностите си. Бях вдъхновен да бъда точно такъв.
– Започвате да правите филми от 16-годишна възраст. Каква беше причината?
– Беше време, в което да изразиш себе си. През 60-те в Щатите, там откъдето аз идвам, средата беше позитивна… имаше нещо, заради което да вярваш в бъдещото. Не беше много сложно за дете на 16 години да си вземе домашната камера. Необходимата техника си я имаше, както и желанието.
Първият пълнометражен филм на Ейбъл Ферара става реалност, когато е на 21 години. Той носи името „Деветте живота на мокрото котенце“ и е повече от открита еротика.
– Защо решихте да започнете с еротика? Какво виждахте в този тип филми?
– Когато бяхме в университета, се наложи да излезем от защитената среда. Бяхме вече в реалния живот и продавахме филмите си. Това беше възможност да използваме добра техника и да получим пари и го направихме. Дали бих го направил отново? Направихме един наистина много хардкор филм. Във всичките ни филми има еротика и всичките ни филми са сексуално заредени и наистина изследваха сексуалността ни, но това беше нещо различно. Това беше порнофилм. Дали трябваше да го направим? Може би не. Това е като това с #MeToo. Да, направих го! Аз бях в това! Ок? Знаех какво е да си сексуално експлоатиран, защото сам си го причинявах. Бях под заблудата, че трябва да го направя тогава. Трябваше да направя нещо, за да правим филми. Парите бяха пред нас. По-скоро бихме умрели, отколкото да не направим филм. Бях все още хлапе. Не виждах голямата картина. Нещата не стояха така: „Ок, дори и да не направим тази година филм, ще направим догодина“. За нас тогава беше важно да се случи точно тогава, точно там, точно на момента. Единственото нещо, с което се успокоявахме, е, че ще го направим само веднъж, но… Е, научих много, но това е, което е. Не мога да се върна назад и да го променя.
– Вярно ли е, че сте платил на мъж да прави секс със собствената Ви приятелка, за да заснемете този филм?
– Нека го кажа така – актрисите в този филм не бяха професионални порноактриси. Не бих казал, че ни бяха гаджета, но бяхме група от хора, и аз бях един от тези, който реши да направи точно това – да заснемем филм.
– Значи не Ви е била гадже?
– Тя беше жена, какво значение има дали ми е била гадже. Плащаше ѝ се, така че… Ние правихме порнофилм. И аз направих същото – правих секс пред камерата. Това беше. Сексуалността във филмите трябва да бъде точно по този начин. Когато говорим за нещо истинско, не знам… това е начинът. Когато правиш филм, хората разбират добре това, което правят. Има много тънка граница между експлоатация в порнографията и начина да се опиташ да изразиш двама души, които правят любов по много истински начин.
Аз играех себе си. Никога не го направих отново. Снимали сме много сексуални сцени, актрисите може би са били мои гаджета, но няма значение. Когато снимаш, тя е актриса във филм и няма значение дали е била моя приятелка, е моя приятелка или би била моя приятелка... тя е жена, която иска да работи в този момент по този филм. И снимането не би трябвало да е различно. Но, знаеш ли, ние никога не сме правили нещо, което някой не е искал. Никога не съм плащал на някого да направи нещо, което не е искал да направи. Но трябва да знаеш, че „не“ значи „не“ и „да“ значи „да“. Обичам, когато „да“ значи „да“.
– Прочетох за един един дълъг мрачен период от живота Ви – свързан ли е по някакъв начин с това, че сега сте будист? С това, че сте се обърнал изобщо към религията?
– Мрачният период в живота ми беше повече от 14 години. Докато не се осъзнах преди шест години. Веднъж, след като спрях с наркотиците и алкохола, светлината изгря за мен. Мислех, че съм будист, но не можеш да медитираш и не можеш да имаш духовен живот, ако използваш наркотици. Особено в състоянието, в което аз бях. Е, това беше добре за мен, за да разбера, че съм способен да мина през това, да осъзная, че съм бил пристрастѐн и да се отърся от заблудата, че алкохолът и наркотиците имат власт над мен. Мислех си, че не мога да живея без тях, че не мога да направя нищо без тях. Това е могъща заблуда и щом я разбих, нещата станаха много по-добре за мен. Буда и медитациите ми помогнаха много.
– Как този период повлия на начина, по който правите филми?
– Това е хубав въпрос. Като говорим за филмите, говорим за тъмнината, за насилието. Те дойдоха в период, който беше мрачен за мен, с насилие, омразен и завиждащ. Поставяйки хора на пиедестал и оскърбявайки хора или не оскърбявайки ги.
– Премествате се в Рим. Защо?
– Животът ми се промени и това, което ме свързваше с Ню Йорк, вече го нямаше. Европа ми донесе съвсем друго усещане за традиция, друго усещане за това, какво е да си режисьор, какво е да си артист. Усещане за красота, за история, за култура. Това са простичките неща, които са в храната, в кафето.
– Когато бяхте дете, какъв беше животът Ви в семейство на емигранти, които живеят в Бронкс?
– Бях наясно, че идвам от италианско семейство, принадлежащо към работническата класа, живеещо сред други от ниската класа италианци. Но моят дядо, който доведе цялото семейство в Щатите, той обичаше тази страна. Имаше период, в който да бъдеш емигрант ти дава и възможности. И то чудесни възможности.
Сега живея в Рим и емиграцията си е сериозен проблем. Моят дядо е отишъл в Щатите, не е имал документи, не е имал нищо. Бил е 19-годишен, не е можел и дума да каже на този език. Те са го чакали, за да му дадат работа. Нуждаели са се от него, за да изградят държавата. А тези, които сега идват в Рим, никой не ги чака. За тях няма работа. Най-големият кошмар на тази емиграция е, че има ситуация с бежанци. Има голяма разлика между емигранти и бежанци. Моят дядо е напуснал, за да отиде някъде с причина и тази причина е била там за него. Не е напуснал страната си заради война и защото животът на семейството му е не е струвал. Това е истинската ситуация.
Ейбъл Ферара посвещава няколко филма на Италия и италианското кино. Сред заглавията са „Napoli, Napoli, Napoli“, "Пазолини" и документалната хроника „Пиаца Виторио“, разказващ за едноименното емблематично място в Рим, превърнал се в резиденция, както за много хора на изкуството, така и за самия Ейбъл.
– Изпитвате ли липса на нещо?
– Това са неща, които са от ден за ден. Всеки ден разбираш нещо. Трябва непрекъснато да си бдителен. Понякога успяваш, понякога – не. Трябва да внимаваш как се отнасяш с хората, как се отнасяш със себе си. Има ситуации, в които наранявайки хората, нараняваш и себе си. Тънка е линията между правенето на изкуството и използването на изкуството само за себеизтъкване, а не за това, за което е.
