Ето, този се готви да скочи във водата. Това е синът ми. Исках той да бъде универсален човек. Защото за мен това е моментът на отделяне от семейството. Семейството е като скала, виждате ли? Варненска скала – остра като бръснач и много, много здрава. И той скача към нещо непознато. Бихте ли се впуснали в това? Не точно! Защото е рисковано и объркано, нали? А той скача в свят, чиято посока не познава. Прави го, за да създаде собствено семейство...
Думите са на Мишел Залцман, докато разказва историята около една от своите картини в изложбата Transfiguration, подредена в софийската One Gallery. Ето, днес племенникът ми Рафаел, който е с мен тук, очаква дете. Той също ще създаде семейство. И също ще направи този скок. Не знае накъде отива, но скача... Може би там го чака Бог или бъдещото семейство, продължава той.
Цветовете на картините му са ярки, наситени, до невероятност – оранжево море, червено небе, яркожълто поле, зелени вълни... „Цветовете изобщо не си пасват, но исках да шокирам човека, който гледа това, и той да си каже: „Е, добре, разпознавам себе си в тази картина“, отсича Залцман. Казвам му, че не съм шокиран, а очарован, а той отговаря: „О, това е най-хубавото, което можете да ми кажете“, и сочи към творба, наречена „Скучната невинност на изкуствения интелект“.
Той сякаш се движи между отсъствието и светлината. За него живописта не изглежда като пространство за самодоказване, нито като опит да бъде наречен „голям художник“. Напротив, неколкократно се отдръпва от подобна претенция, почти обезоръжаващо скромно. Но именно в това „отстъпление“ изплува съкровеното му желание да остави следа... Тази следа е като център на неговото разбиране за изкуството. Картина, която остава в дома на едно семейство, не е просто предмет. Тя присъства в ежедневието, минава през погледите на децата, става част от паметта на хората, един тих начин човек да присъства и след като самият той вече не е там...
За него винаги има следващо състояние. Следващ образ. Следващ живот. Следващ въпрос. В него съжителстват няколко различни живота – на успешния финансист, на художника, който дълго е чакал своя момент, на бащата, на съпруга, на човек с дълбока религиозна чувствителност, на наблюдателя на човешките слабости и на човек, който сякаш непрекъснато се опитва да разбере какво остава от нас, когато всичко видимо се промени. Може би, затова първото впечатление от него е измамно.
Мишел Залцман е като човек на прехода. Не само защото на зряла възраст сменя света на финансите с този на живописта, а защото самият му поглед към живота е насочен към онези мигове, в които едно състояние престава да бъде същото и започва да се превръща в друго. В този смисъл, Transfiguration не е просто заглавие на изложба, а естествен ключ към него самия...
Има и нещо човешко, твърде човешко, в този късен завой. Той предполага смелостта да приемеш, че човек може да бъде повече от биографията, която вече е изградил. Да създадеш, означава в един момент да пуснеш. Да обичаш – също. Да живееш – също. Затова и картините му омекотяват болката, защото умеят да я пуснат...
Мишел Залцман (Michel Salzmann) в разговор с Даниел Димитров – между промяната, паметта и светлината. Какво остава от човека, когато животът го промени. И може ли изкуството да превърне загубата в памет, отсъствието в присъствие, а болката в светлина. В новата си изложба Transfiguration той изследва именно тези невидими преходи. Художник, преминал от света на финансите към живописта, той говори откровено – за вярата, семейството, времето, смъртта, емпатията и необходимостта да оставим следа.
Какво означава Transfiguration за Вас като художник?
- Тези вибрации около мен… Вибрациите са живот. Днес сме изправени пред толкова много неща. Имахме един красив период между Втората световна война и днес, а сега нещата започват да стават малко трудни, особено заради децата ни, които също са изправени пред iPhone и всичко останало. И съм малко обезпокоен от всичко това...
Но в тази изложба се опитвам да превърна тази неизбежност в нещо позитивно за нашия живот. Защото мисля, че дори в най-трудния момент от живота все още има светлина.
Заглавието Transfiguration е преведено като „Преображение“, неизбежно носи и религиозен, почти сакрален оттенък. Има ли в изложбата стремеж към трансцендентност, или „преображението“ е изцяло земно и материално?
- Що се отнася до религията – вероятно, да, защото аз съм дълбоко религиозен. Дори днес е трудно да кажеш подобно нещо. Но за мен трансфигурацията е драстична промяна... А драстичната промяна в повечето случаи означава, че няма връщане към предишното състояние. И затова обичам чрез картините си да разглеждам неща като сбогуването с юношеството. Защото след като юношеството приключи, вече не можеш да се върнеш към него. Веднъж преминал през него, навлизаш в зрелостта.
Същото е и със смъртта... Е, казваме, че това е краят на всичко, но аз не съм съгласен. Защото след смъртта, мисля, можеш да оставиш красиви неща – като спомен за теб у хората.
Чрез картините си имам донякъде за цел да оставя нещо в този свят. Извинявам се, това не е много скромно от моя страна да го кажа, защото аз не съм велик художник. Очевидно, не съм. Но все пак искам да оставя нещо на семейството си.
За мен е много важно някои от тези картини да останат в домовете на хората. Защото имаме деца, които обикалят из апартамента Ви всеки ден, независимо дали сте женени или не, това не ме интересува. Но тези деца ще гледат картината всеки ден, когато отиват на закуска или минават през хола... И за мен е много важно, ако бъда приет в такива семейства, да оставя следа от това, което правя.
Моля Ви, не приемайте това като някакво его от моя страна… Приемете го просто като жест на смирение, като желание да бъда част от този свят.
„Преображение“ звучи едновременно като обещание за промяна и като преживяване на загуба. От кое от двете започна тази изложба?
- Бих казал, че трансфигурацията преди всичко е драстична промяна от А към Б. И аз се опитвам да уловя момента, в който това се случва.
Тоест, трансфигурацията е метаморфозата – самият момент. А моментът може да продължи дълго или да бъде много кратък, но от А към Б, и тогава Б вече не е същото като А. Така възприемам нещата.
Но очевидно на български „трансфигурация“ означава нещо малко по-различно. Но нека поговорим за това, ако нямате нищо против, защото ми е много интересно и мисля, че можем да открием някои връзки помежду им.
(Тук, по молба на Мишел Залцман, разговорът се отклонява към това с какво точно се свързва думата Преображение у нас, и че това е един от дванадесетте най-големи християнски празници. Художникът се притеснява да не би преводът да носи негативен смисъл: „Когато човек не познава чужда култура, понякога може неволно да нарани хората около себе си. Не бих искал някой да се почувства засегнат от този превод. Щом за Вас това е приемливо, много се радвам. Искам да знаете, че изпитвам дълбоко уважение към Вашата култура“, казва той. Следва тур на изложбата и обяснение към всяка една от картините – бел. а.)
Как личното преживяване започва да говори за нещо колективно, без да губи своята интимност?
- Моят опит е нещо, което може да се отнася до всеки, с изключение може би на това, че аз направих промяна на 360 градуса в живота си. След петдесетгодишна възраст работех във финансовия сектор и бях доста успешен. Работил съм за американски компании и всичко останало. Но знаете ли, моята мечта винаги е била да бъда художник.
Но не можеш да се издържаш просто като рисуваш. Затова първо трябва да разбираш други неща, например, финансите. Защото финансите, дори да Ви се струват нещо вулгарно, а чрез финансите и вероятно чрез частното банкиране научаваш много за другите хор – как се отнасят към парите.
Когато имаш много пари, винаги е проблем да имаш приятелско семейство. Не, не можеш да имаш. С много пари не можеш да имаш лесен семеен живот и любящо семейство. Невъзможно е! Именно това също ме интересува в картините ми. И реших да направя промяната, защото вероятно и вие самите в живота си един ден бихте искали да промените всичко напълно.
Аз свърших своята работа. Надявам се хората около мен да са доволни от това, което направих. Но аз винаги съм рисувал и винаги съм искал да предам някакво послание.
Може ли една картина да направи отсъствието видимо?
- Това е труден въпрос, но много добър въпрос. Вероятно, това е най-силното послание, което можеш да предадеш чрез живописта – да направиш отсъствието видимо.Да, защото тогава оставяш пространство за определена интерпретация у човека пред теб.
Да направиш отсъствието видимо... Трудно е... В определени детайли можеш просто да накараш човека пред теб да се заинтересува от това, което правиш, защото той търси някакви отговори на собствените си въпроси. Въпросите за отсъствието и видимото може би намират някои отговори в определени картини. Или не. И точно това е правилото.
Художникът – очевидно не аз, защото аз съм съвсем малък човек – но изкуството, музиката, са тук, за да отговарят на подобни въпроси.
Тези красиви картини смекчават ли болката, превръщат ли я в нещо удобно за гледане?
- Да, това е начин да смекчиш болката. Аз съм много дълбоко чувстващ човек и съм силно засегнат от това, което се случва днес в света. И за мен това е един от смислите на трансфигурацията. Защото смъртта не е просто смърт. Смъртта се превръща в спомен – за любимите хора, които остават около теб...
Знаете ли, юношеството не е лесно за един баща, защото децата започват напълно да откачат. Но след това се гордееш с тях. Така че има трансформация – нещо красиво, дадено от Бог, защото това се повтаря през вековете и епохите, винаги по един и същи начин.
Кои сме ние днес? Ние сме просто много малки неща днес… Ще живеем още четиридесет-петдесет години... И аз също... Но нека оставим нещо, което може да бъде проследено, нещо, което да остане. Да, искам Transfiguration да бъде възприемана като нещо позитивно, защото нещата трябва да се променят.
Едно дете не обича промяната. То би искало родителите му да бъдат до него през целия му живот. Но в един момент бащата трябва да го отпрати от дома, да му даде свобода, за да има свой собствен живот...
Картините изглеждат като че ли се намират между изчезването и възникването на форма. Има ли момент, в който една картина трябва да остане в това междинно състояние, вместо да бъде „завършена“? Има ли в тези картини нещо, което съзнателно сте оставил неразрешено или неразпознаваемо?
- Точно сега посочвате към един от най-големите ми кошмари. Защо, кога една картина е завършена... Това е много труден въпрос. Случвало ми се е да нарисувам картина, от която съм бил доволен, да се опитам да я направя още по-добра, и тогава всичко да се превърне в катастрофа. Вече не съм могъл да я гледам.
Основният въпрос е да кажеш: „Сега е добре. Просто спри“. И това вероятно е най-трудният момент – да спреш да рисуваш и да кажеш: „Добре, мисля, че има добър баланс. Вероятно не е съвършено“. Защото никога няма да бъде съвършено. Невъзможно е. Но знаете ли, не е просто да спреш една картина, затова въпросът ви е ужасен, защото посочихте най-трудното нещо за мен – кога да спра...
Какво място има времето в тези картини? Конкретен момент ли е или са следи от продължителен процес...
- Някои картини ги правя с месеци. И когато завърша повечето от тези картини, самият аз съм напълно изтощен, защото изискват много енергия, а и много въпроси, които си задаваш сам.
Тази картина (Посочва една от картините в изложбата – бел. а.) беше ужасна за мен, защото е за дъщеря ми. Тя беше изключително тежко засегната психологически. Опитвала е многократно да се самоубие, а днес се занимава с триатлон...
Така че моят съвет е – никога не спорете с един юноша, защото колкото повече проблеми Ви създава, толкова по-успешен ще бъде по-късно.
Какво може да направи живописта, което едно фотографско или дигитално изображение вече не може?
- В повечето случаи, преди да направя картина, правя няколко фотографии по поречието на Дунав. Не ги пренасям директно върху картината. По-скоро, това е смес от различни фотографии, които ме вдъхновяват. Но не бих противопоставил фотографията на живописта. Невъзможно е да сравняваш едното с другото, защото и двете са красиви изкуства.
Фотографията… Може би съм малко ревнив, защото понякога се опитвам чрез картините си да уловя мига, който фотографът може да улови. Фотографът може да хване точната снимка в точния момент. А аз се опитвам чрез картината да уловя точния миг. Вероятно, затова съм малко ревнив към фотографите.
Фотографът улавя момента, а художникът създава момента. Мисля, че това е разликата…
- Да, но аз никога не снимам други хора. Самият аз правя това и се опитвам да създам смесица от собствените си преживявания, от това, което съм се опитвал да направя.
Но имам огромно, изключително голямо уважение към фотографите. Защото, знаете ли, днес… Само преди ден едно дете си играеше пред мен. Попитах майка му дали мога да го снимам, защото съм художник. А тя ми отговори: „Не, ние държим на личното си пространство“. Беше много любезна... И все пак е малко абсурдно, защото можех да направя красиви картини на това дете, което си играе.
Но днес живеем в общество, в което, ако снимаш хора, могат да се отнесат към теб като към педофил… А в моя случай изобщо не ставаше дума за това. Просто… Знаете ли, хареса ми това дете, което си играеше. Исках да направя няколко снимки, може би след това картина. Но попитах майката, тя ми отговори и нямаше проблем.
Хората като цяло сякаш полудяват…
- Да, да. Напълно сте прав.
Какво се промени у Вас между началото и края на Transfiguration?
- Няма да има край на Transfiguration. Ще продължа с Transfiguration 1, Transfiguration 2, Transfiguration 3… Защото, знаете ли, това е просто въпрос, който си задаваме всеки ден. И съм щастлив, ако хората дойдат на тази изложба, защото думата Transfiguration не е много позната. Тя е доста… Това е история без край...
История без край, която задава въпроси към света, към нещата, които самите ние си задаваме, защото очевидно, също като мен, не сте просто „тук“. Красиво е да бъдеш тук. Красиво е да бъдем заедно. Но след това си задаваме безкрайно много въпроси за нещата около нас.
Относно „Трансфигурация“, мога ли да Ви помоля за едно нещо? Тази вечер послушайте „Смърт и просветление“ на Рихард Щраус. Само двадесет минути. Преди да заспите…
Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?
- (Замисля се – бел. а.) Емпатия.
А какво би казал Вашият племенник?
Рафаел: Чичо ми е много сдържан човек. Той е като лук, който трябва да обелиш, за да стигнеш до сърцевината му. Това е много богат, плътен зеленчук, който има множество, множество ценни свойства. Но само ако имаш желание да белиш слой след слой, постепенно ще стигнеш до сърцевината. Ако трябва да избера една дума, която описва чичо ми, той е лук. (Всички се смеем – бел. а.)
Мишел Залцман: Е, поне се надявам да не ви разплача (Смее се – бел. а.).
Рафаел: Мисля, че това е и една прекрасна метафора, защото въпреки богатството на вкуса и свойствата му – антисептични или каквито други бихте искали да посочите, в него има и тази красота, тази много чувствителна красота, която до голяма степен идва и от ученето... Защото той провокира различните ви сетива, стимулира ги.
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- Който обича… Който обича другия. Не другите. Другия. „Другите“ е малко сложно, защото мога да обичам всички. Но да обичаш другия е по-библейско. Аз съм тук, в този свят, за да служа чрез силата на концентрацията върху другия... И това беше най-красивото нещо. Вие дойдохте днес и получихте един вид сила на концентрация от моята работа, за което Ви благодаря.
Изберете bTV Новините като ваш любим източник в Google
