Фотографиите му се продават от най-големите аукционни къщи. Има както скандални, така и много чисти, невинни и романтични снимки. Това е човекът, който прави най-шумните и провокативни партита в Амстердам, а този град е световната столица на забавленията.

Холандия е известна със свободните си нрави и хора. Пушенето на марихуана и проституцията са законни и обикновено не те съдят според расата, пола или сексуалната ти ориентация. Холандците ревниво отстояват свободите си.

Известният фотограф Ървин Олаф организира голям маскен бал в емблематичния амстердамски хотел в чест на сексуалното и расовото многообразие и в знак на протест срещу дискриминацията, расизма и насилието, породено от омразата към хората с нетрадиционна сексуална ориентация.

Преди години той скандализира обществото с фотографиите си на зрели голи жени, но в София пристига с една своя по-спокойна провокация. Четири серии снимки „Мъка”, „Черни”, „Здрач”, „Изгрев”, вдъхновени от 60-те години – романтичен период, характер със своя елегантен минимализъм.

Всяка фотография носи име, типично за онези времена в Америка.

Казвате, че обожавате да създавате истории без да разказвате истории – какво имате предвид?

– През последните години започнах да се променям – от фотограф, който пресъздава истории в такъв, който оставя повече колебание в работата си. Заснемам дадена ситуация, но без да се замислям и без даже да знам какво точно ще се случи. Кажете вие! Създайте си собствена история! Предпочитам така, защото самият аз имам много повече житейски съмнения от преди. Така започва диалог между мен и зрителя.

Значи предпочитате версията на зрителите за вашите историите. В такъв случай какви истории създавате?

– Истории за човешките чувства. Опитвам се да ги изучавам – как хората изразяват емоциите си – чакането, първата сълза, скръбта, момента, в който осъзнаваш дадено чувство. Например, ако гаджето ти каже „Не те обичам вече” – как се променя лицето ти, когато осмисляш думите му. Точно такива моменти се опитвам да уловя с фотографиите си – моментите, когато животът ти се променя. Това за мен е неизследвана територия.

Има интимност във връзката фотограф-зрител. Но нима провокацията не е най-добрия начин за привличане на вниманието?

– Не се стремя към нея. Не мога да се оплача от липса на внимание.  Наистина не търся това. Може би в по-ранните ми години, когато правех по-агресивни, по-провокативни снимки – тогава исках да привличам внимание. Но днес не – на 57 години съм, знам кой съм, доволен съм от живота… Днес бих искал да създавам приказни светове, в които да поканя хората да мечтаят заедно с мен. Може да създам и кошмар, но искам да изразя това, което е в главата ми.

Какво ви прави щастлив?

– Какво ме прави щастлив?! Работата и личният ми живот, мястото, където живея. Това, което ме затормозява е, че пътувам прекалено много. Ожених се преди един месец и изобщо не съм имал меден месец, но за сметка на това съм обиколил Чикаго, Торонто, Париж, Лондон, Брюксел, Хелзинки, София за по-малко от 4 седмици. Представете си!

А защо просто не взехте партньора си с вас?

– Защото когато пътуваш по работа е наистина интересно, но е и много уморително и натоварващо. Винаги, когато се прибирам у дома в Амстердам си казвам „Какъв късмет имам, че съм роден точно в тази част на света! В Европа – с богатството на нашата култура, в Холандия. И въпреки, че е малка държава, пренаселена с хора с големи усти, си остава едно от най-добрите места за живеене в света”. Защото обществото е отворено, демократично, можеш да бъдеш какъвто си, има свобода на словото. Дължа това, което съм и изобщо цялата си кариера, на свободата на словото.

В такъв случай какво е отношението ви към проблема с имигрантите в Европа? Той съществува и в Холандия.

– Определено. Мисля, че говорим за 60 хил. имигранти годишно, като се има предвид, че Холандия е малка държава с население от 17 млн. Много е трудно толкова новодошли да бъдат приобщени, защото проблемът не е просто в броя им, а в манталитета.

И това е основният проблем навсякъде.

– Скептичен съм. От една страна си казвам „всеки е добре дошъл, особено щом е в беда”, но от друга не искам тук да има религиозни екстремисти, защото те поставят под заплаха свободите ни. Смятам, че трябва да отстояваме своите ценности. Не с агресия, но твърдо.

Защото те неминуемо повлияват живота ни.

– Да. Ето, преди няколко години снимах поредица голи тела. Голотата се смята за нормална. Тя е част от класическото европейско изкуство още от древността – от времето на Древна Гърция и Римската империя. Но ето че се налага влиянието на Америка, която е свенлива към голотата. В известна степен англосаксонският манталитет не е далеч от отношението към голотата на мюсюлманския свят, който казва „Не, изобразяването на тялото е табу”, но пък аз винаги съм се вдъхновявал от тялото. Така че това е пример за проста, но основна разлика в манталитета ни.

Какво ще кажете тогава за стереотипите, които налага масовата култура по отношение на тялото? За култа към перфектното тяло?

– Повечето хора, включително вие и аз, не приемаме телата си каквито са. В същото време сигурно едва 10, даже 5% от хората по света имат перфектни тела. И дори и те не са доволни от себе си. Познавам изключително красиви хора, които са несигурни по отношение на телата си. Това, което правя с фотографиите си, което е и един вид изследване, е да показвам части от тялото, които не са перфектни, но имат своята красота и е интересно да ги наблюдаваш. Ето, например кожата ни – мисля, че е фантастична! Ако я заснемеш под определено осветление, или в черно-бяло, може да е много красива и вдъхновяваща.

В днешно време на дигиталните технологии всеки може да прави сносни снимки, да ги публикува в социалните мрежи и да печели възхищение. Как гледате на това? Къде остава мястото на професионалиста?

– Чудесно е всеки да има възможност за изявява. Има много неоткрити таланти. Не само във фотографията. Произлизам от нормално семейство – в никакъв случай не богато и въпреки това съм имал възможност да стана известен фотограф. Защо пък днес да не е възможно да правиш хубави снимки без значение дали използваш iPhone или стара камера?

А вие какво използвате?

– Хаселблат. Малко е старомоден и е бавен. За мен е важно да мога да усетя процеса, да видя дали става добре или не. Ако трябва да направя някакви промени.

За всички нас е важно как ни приемат другите, но за един човек на изкуството това е от особено значение – да получи одобрение, да го харесват. Защото винаги ще се намери някой, който да каже, че не ставаш за нищо, че си зле и нямаш талант. Това е човешката ни склонност да съдим другите. Какво е отношението Ви към критиката?

– В живота си съм имал една ожесточена критика, но за мен тя беше като проглеждане. Беше изключително негативна. Точно в момента, когато започвах да снимам по-отворено, да се обръщам навътре към себе си, тогава осъзнах, че не може целият свят да те харесва. Няма как да имаш одобрението на всеки човек. Затова трябва да правиш нещата за себе си. И ти си единственият съдник, който е от значение. Разбира се, мнението на още трима четирима много близки твои приятели също е важно, но останалите – не. Няма как да удовлетвориш всички.

Това е типично за всички сфери на живота – не само за изкуството. В нашето общество, тук в България, обичаме да слагаме етикети и да съдим – това е добро, това е лошо.

– Само за България ли е типично? Нима? А не е ли характерно за целия свят? Това е част от човешката природа.

Защо?

– Ако трябва да бъда честен и на мен ми се е случвало – да видя някоя наистина красива чужда творба и да изревнувам, в такъв момент изпитваш смесени чувства и ти се ще да кажеш „всъщност това не е чак толкова добро”, но дълбоко в себе си знаеш, че е. Така че ревността е мощен фактор, който замърсява емоциите ни. Но човек не трябва да се оплаква или да съжалява за нещо. Трябва да живее сега - на момента. Да присъства с цялото си същество в настоящето.