Двадест и една годишният виолончелист Сион Найман е акцент – не само в деветото издание на фестивала и академия „Алегра“ (9-23 юли). Той е акцент, който сякаш липсва в българската артистична реалност – заради усещането за млад музикант, респектиращ с културата си на общуване – на сцената и извън нея.
„Съвършенството има много форми и въобще не се изразява в безгрешност, а по-скоро – в чистотата на мисълта и добросъвестността, която използваме в това, което творим“. Думите му звучат като извадени от учебник, но всъщност минават през цялото му същество и цялата му (вече солидна) биография.
Неговият път дотук може да бъде учебник – за начинаещи „звезди“, за утвърдени „ментори“ и за „тежки“ инфлуенсъри – заради посоката и поетичното вдъхновение, което го озарява. Заради светлината, която намира в настоящето, и заради здравата основа, на която е стъпил. А най-важното е, че това е основа, изградена заради собствените му усилия. Историята на Сион предстои...
Сион Найман – едно голямо дете с едно голямо чело – за първата любов в музиката, за международното си семейство и говоренето на четири езика, за мечтите, свързани с България и за мечтите извън музиката, за отношението към артиста и „черно-бялата“ страна от живота.
Сион, знам, че „Алегра“ има специално място в кариерата Ви, защо?
- „Алегра“ съществува в моя живот от няколко години, тъй като за мен това ще бъде трето участие. Два пъти съм участвал – още, докато фестивалът се провеждаше в Русе. Имах щастието да бъда поканен да се включа във фестивалната програма, в концертите с професорите и с всички гост музиканти и изпълнители. И също имам удоволствието да бъда част от академията, където ще мога да посещавам уроци и майсторския клас на професор Джовани Ньоки.
Минал сте през десетки майсторски класове...
- Майсторските класове са неизменна част от израстването на всеки млад музикант, тъй като ние, в училище или в академия, или в университета, в повечето случаи, сме обвързани да работим с един преподавател, което е страхотно. Винаги имаме един ментор, но, за да стане артист, един млад музикант има нужда от комуникация с най- различни хора и с възможно най-много гледни точки. Затова тези майсторски класове, които наистина са много в моята биография, са обогатили моя светоглед за музикалния свят, а и не само.
Няма ли опасност някой да Ви обърка, вместо да Ви обогати?
- Случва се. И затова нищо не трябва да се взима за чиста монета. Не трябва да забравяме, че всеки професор излага своите виждания спрямо своята гледна точка, преподава и дава съвети от своята камбанария... Затова моята практика винаги е била такава – когато отида на фестивал и работя с дадения професор, аз поглъщам абсолютно всичко и го приемам, изпълнявам всичко по начина, по който той иска. След фестивала обаче си правя ретроспекция и оставям за себе си това, което отговаря на моите виждания. Мисля, че, общо взето, така се оформят младите музиканти...
Много важно е дали учителят е поднесъл своите виждания с информация и опит, която ти няма как да оспориш. Голяма роля има и начинът, по който той е дал своите съвети...
Виолончелото е първата Ви голяма „любов“ и тя е свързана с една много интересна история... Как гледате на нея днес, 15 години по-късно?
- Челото, като цяло, е инструмент, който не е толкова в полезрението на децата, тъй като не е толкова масов инструмент. Поне така беше преди 15-ина години.
Трябва да кажа, че моите родители взеха решението, без някаква специална идея или ангажираност, да се занимавам с музика – заради общата култура от досег до музиката. Аз ходех на хор, преди да свиря на каквото и да е. Имах много висок глас, впоследствие той падна и в момента пея бас. В момента вече не пея в хор, освен в университета, тъй като това е един от задължителните предмети. Развитието на гласа е част от обучението.
А историята е следната. Когато отидох да се запиша в музикалното училище, в разговор с директорката, тя каза, че пианото е най-желаният инструмент и има твърде много пианисти. Тя ми хвана ръцете, погледна ги и каза: „Той ще бъде страхотен челист“. Каза ми, че ще ме запише при най-добрата госпожа и аз ще обикна този инструмент, и беше абсолютно права.
Бях приет в класа на госпожа Даниела Черпокова, която толкова много ми е помогнала през годините. Цялото ми обучение в музикалното училище мина при нея и тя има голям принос за това, което съм днес – като музикант и инструменталист.
Истината е, че обикнах инструмента от първия урок. Исках да го нося със себе си навсякъде. Бях едно малко дете с едно голямо чело, което обикаляше улиците. Инструментът стана мой приятел, защото тогава започна нашето пътешествие...
Споменахте семейството си...
- Да. Баща ми е преводач – наполовина белгиец, наполовина чех. Аз съм роден в Белгия, където израснах в първите си години. Брат ми и сестра ми също са родени в Белгия, единствено най-малката ми сестра е родена в България, където се преместихме впоследствие. Майка ми е българка, сценограф, занимава се с театър и кино (Юлиана Войкова-Найман – бел.а).
Литературата и езиците винаги са били част от нашето ежедневие, най-малкото, защото вкъщи се говорят няколко езика. Като цяло, литературата и четенето е било неизменна част от нашето развитие. Към театъра и актьорското майсторство имам страхотно уважение и много обичам да гледам, но не смятам, че актьорските ми заложби са много добри.
Лесно ли се поддържа говоренето на четири езика?
- Мога да кажа, че се оправям на четири езика и в момента много искам да науча пети. Говоря български фламандски, английски и немски. В момента гледам да усъвършенствам немския си, тъй като отскоро съм в Германия и знам, че това ще бъде моето място за следващите години. Искам да стана истинска, пълноправна част от обществото, което изисква добро боравене с езика, а целият учебен процес е на немски. Става въпрос са Университета по изкуствата в Берлин, където уча в класа на проф. Йенс Питър Майнц.
Чувствате ли принадлежност към конкретна националност?
- Не чувствам националност. От малки много пътуваме, по най-различни поводи. Човек може да се чувства комфортно навсякъде и да попива от мястото, в което е. Затова се чувствам повече гражданин на света, което е едно клише, превърнало се в последните години. Но аз бих казал, че се опитвам да се почувствам възможно най-автентично на мястото, което съм.
Чувствам се комфортно навсякъде. Не съм стигнал на място, на което да си кажа: „Тук нямам какво да намеря, не искам да се връщам“.
Имате ли мечти, които са свързани с България?
- България ми е дала началния музикален път, а също и много внимание, много грижа, много отношение, както и първите сцени, първите възможности, първите награди, първите конкурси – и това няма как да го отрека или да го скрия.
Моята идея е, че човек винаги трябва да връща обратно това, което е получил. Моята цел е да се уча, да се усъвършенствам възможно най-много, за да мога един ден аз да давам, да подкрепям и, дай Боже – да дам шанс на млади талантливи музиканти в България, които са наистина много и които бълват отвсякъде. Още ми е рано да преценя как точно ще стане това, защото знам, че много неща ще се променят в моя живот. Но с удоволствие бих се връщал в подкрепа на таланта, който притежава България.
Извън музиката България вълнува ли Ви по някакъв начин?
- Вълнува ме много, особено тези интересни моменти, които сега се случват – политически, геополитически, икономически. Аз, като цяло, много се вълнувам и се интересувам от икономика и политически процеси, също – от философия и психология на народите. В училище география и история бяха много интересни предмети, структурата на света, психологическите разлики в различните части на света...
Вълнува ме каква роля ще имам в България извън музиката. Не мога да кажа и не знам дали бих искал да имам директна роля. По-скоро, чрез това, което знам, че мога да правя качествено и мога да въздействам, бих се опитал да променям и да давам смисъл.
Аз имам една максима – никога да не прекрачвам и да не изневерявам на собствените си критерии и вижданията си за качество и вижданията си за професионализъм. Това, което предлагаме и към което се стремим да правим – винаги трябва да бъде на нашия максимум. Това не означава, че трябва да го постигнем този максимум. Аз не вярвам, че той се постига, но смятам, че борбата трябва да е съвършенството.
Съвършенството има много форми и тя въобще не се изразява в безгрешност, а по-скоро – в чистотата на мисълта и добросъвестността, която използваме в това, което творим. Не бих прекрачил собствените си критерии, които се старая да градя.
Пътя на себеуважение също е много важен. Защото ние като млади музиканти е лесно да попаднем в ситуации, в които срещаме хора, които не винаги имат чиста съвестта.
Това се разбира от отношението, защото има разлика, когато с теб се отнасят като с професионален музикант. И отношението не е толкова на базата на твоите възможности. Ясно е, че всеки е в различен етап от развитието си, дори големите музиканти. Но има едно отношение, което е много важно да не бъде постановъчно, а да е искрено, колегиално отношение. В момента, в който видиш, че това нещо липсва, губиш интерес.
Къде Ви липсва това отношение?
- Срещал съм го много често и тогава гледам да страня от него. От друга страна, мога да кажа, че не съм го срещал чак толкова често, но се случва. По този начин можем да дефинираме различните ситуации.
Не бих казал, че ми липсва професионално отношение, особено в България.
Проблемът е, че различните ситуации и нюанси са различни през призмата на всеки човек. За мен няма черно и бяло, всичко е много цветно.
Предполагам, че това отношение е изградено е през годините...
- Изградено е като възпитание от семейството, със сигурност. Но аз също съм преминал през всичките тези тийнейджърски години, в които емоциите бушуват и много лесно определяме хора и слагаме етикети. И това е нещо, към което се стремя да отбягвам тотално.
Човешката същност се променя всеки ден и затова аз не съм съгласен с това поставяне на хора в рамки. Всеки човек е същество с потенциал – да промени не само своята сбъдва, но и съдбата на много хора. Това трябва е мисълта на всеки човек, всеки ден – че той е значим, че е нещо и не е просто единица в един работеща система.
Смятате ли се за „странна птица“?
- Смятам, че това не е обвързано с музиката. Всеки може да е странен и различен относно пътя, по който върви. Аз винаги ще съм различен, защото музикантите се занимаваме с изкуство, което е малък процент от това, което се занимава цялото общество. Ние сме много малка част...
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- ... да живее. Много харесвам живота. Да живее и да е свободен – това е много важно, защото двете вървят ръка за ръка. Живота е нещо дадено, което трябва да използваме и да изградим потенциала му. Без значение, дали е един или много – има много различни гледни точки по този въпрос, единственото сигурно е, че има сега и аз бих се фокусирал върху него, върху настоящето.
