Васил Найденов с първа роля в киното – като шеф на Гестапо. Така би могла да изглежда новината преди няколко десетилетия. Обичаният от няколко поколения изпълнител току-що е започнал своята самостоятелна кариера...

Днес историята е само спомен, който предизвиква усмивка. А той продължава да е един от най-обичаните, уважавани и ненадминати български певци. На концертите му все още има младежи, които крещят „Още!“ и пеят с пълно гърло песните му. Зад тях са родителите им и техните родители.

Безсмислено е да се търси обяснение на един от малкото феномени в българската (поп)култура, останал неопетнен през годините. Отговорите индиректно дава самият артист. Коректност, честност, благодарност, характер, отговорност и приемственост са думи, които не просто присъстват в речника му, но и илюстрират неговия живот и стил.

Разгледай онлайн нашите промоционални брошури

Цените са валидни за периода на акцията или до изчерпване на наличностите. Всички цени са в лева с включен ДДС.

Най-свежото доказателство за приемствеността е дуетът с Влади Зомбори, за когото използва думи като човек-идеалист и можещ интелектуалец. Песента се казва „Там, на завоя“, а шансовете да стане не по-малък хит от „Там, преди сто лета“ са реални, като се има предвид, че в проекта е замесен и композиторът Стефан Димитров.

Снимка: Даниел Димитров

Човек, който обича да обича... Това е Васил Найденов и сега, броени часове преди концерта му на 9 ноември в София, в разговор с Даниел Димитров: Има ли усещането, че публиката не е видяла всичко, на което е способен като артист. Имал ли е апетити към киното и защо отказва роля като шеф на Гестапо. Как през годините се е справял с „поръчкови“ песни, които е трябвало да изпее. Защо рядко записва нови песни и защо сега прави дует с Владимир Зомбори.

Г-н Найденов, видяхме се точно преди година, преди друг Ваш концерт. Как мина тази една година? Какво се промени в живота Ви?

- Остарял съм повече, при всички положения. Нормално е. Това е част от живота, както казва Невена Коканова. Повече проблеми, по-трудно се качвам по стълби, имам проблеми със ставите... (Смее се – бел. а.). 

Положителното е, че животът и музиката се промениха страшно много след така наречените борчески години, които бяха абсолютно нулеви за всички наши колеги. Тогава трудно се намираше сирене, трудно се намериха таксита, спираха тока. Доларът беше 3000 лева. Българинът е забравил за тези времена... Явно ни е било писано да минем и през този преход, който беше и политически, и финансов. Нещата обаче започнаха да си намират някакво място, да се ориентират. Медиите станаха много повече, но интересното е, че когато се появи „БГ радио“ – поради необходимостта от българска музика, всички други като че ли приеха, че те не трябва да пускат българска музика и изведнъж тотално се американизираха, което беше тъпо. Защото това не се случи нито в Гърция, нито в Турция, даже и в Румъния.

Ние много се лашкаме от една посока в друга, затова филмът „Вампири таласъми“ за мен е много показателен. Той беше спрян по-късно, почти неофициално, защото разправя за това, което е животът на всеки един от нас, независимо от поколението.

Хубавото през последните осем-десет години е, че наистина има интерес към българската музика. Появи се интерес и към театрите. Българинът има нужда, потребност, той е любознателен, обича изкуството и съм сигурен, че ще доживеем някакъв период, в който, без да бъдем шовинисти, ще се пуска повече българска музика.

Когато човек Ви гледа, остава с усещането, че пеете единствено заради насладата и щастието от това да сте на сцената. Никога ли не сте пял само заради парите?

- Парите са необходимост, несъмнено. Лили Иванова го е казала: „Не всичко е пари, приятелю“, макар че без пари не може, защото около теб има хора, които с това се прехранват. Не може бе пари, но не може и бездуховно. Затова аз, до ден днешен, не съм свикнал с тази счетоводна програмност – точно колко минути пея. Тези неща са нерегламентирани... Един човек се е лишил от това да бъде с жена си и с детето си, или да гледа телевизия, или да чете книга, или да прави секс, дошъл е да ти обръща внимание и те чака да пееш. Все по-лошото е, че пеем в ненужно късен час. От друга страна, не много хора могат да ни видят, защото гастролираме в пет-шест града, които могат да плащат. А България не е само пет града. Преди години, пътувахме абсолютно навсякъде...

Сред тъй наречените попфолк артисти има практични хора, които са завладели този периметър. Представете си, че цяло поколение израства само с тази музика. Те живеят с това, за първи път се целуват с това, за първи път имат сватба с това, за първи път имат дете с това... Това е част от бита на един българин.

Имате ли усещането, че публиката не е видяла всичко, на което сте способен като артист?

- О, това е нормално. Много години съм мислил дали, ако има мюзикъл, не бих могъл да участвам, защото той е свързан и с танц, и с говорене, и с поведение... Ние нямаме традиция в тая посока, но това е много интересна форма.

Снимка: Даниел Димитров

Освен това, всичко, което съм изпял, не е това, по което съм припадал. Малко или много се съобразявам не толкова търговски, колкото с хората, които са ми предлагали песни. Тези хора са били част от целия музикален апарат. Някои от тях са управлявали обединение „Музика“, други – „Балкантон“, трети – „Концертна дирекция“, четвърти – телевизията... Ти не може да отказваш на тези хора – не за друго, а защото те ти дават тази музика.

Единственото, което успях да измисля и доста напреднах с този материал, е да променям страхотно много нещата. Композиторите много добре знаят това. Не говоря зад гърба им. Променям дотогава, докато мога да изтърпя песента, когато не я харесвам толкова много. И някои от тези песни даже станаха хитове, за мое учудване (Смее се – бел. а.). Това вече е неразбирателство – между това, което бих искал да пея, и което го пея. Защото когато стане популярно, публиката така те вижда. Това ти е емблема, ти нямаш право да пееш това, което искаш.

Много от най-големите звезди на българската поп музика през годините споделят, че мечтаят да играят в мюзикъл. В последните години се появиха доста. Не сте ли получавам покани да участвате?

- Поканиха ме в един мюзикъл, където трябваше да играя главната роля, но накрая ролята я взе друг. Покрай този мюзикъл се сещам за Любо Денев, с когото ме свързва една от първите песни, които изпях на „Златният Орфей“ самостоятелно (Има предвид песента „Предутрин“, която получава първа награда през 1979 г. – бел. а.). Макар че тази песен бе абсолютно некомерсиална, може би, там ме забелязаха много от композиторите, колкото да съм се търкалял по „Диана експрес“. Изведнъж започнаха да ми дават правото да издавам албуми, да правя дългосвирещи плочи. После и тиражите бяха максимално високи, след Лили Иванова и „Щурците“. Всичко това ми помогна, малко или много, да направя кариера.

В киното или в театъра не Ви ли се искало да се пробвате?

- Имах едно предложение за телевизионното кино, което беше много смешно. Беше още по времето на Васа Ганчева (1946-2011, режисьор, сценарист, тв водещ, медиен анализатор и критик, преводач от шведски език, известна с режисирането на новогодишните програми на БНТ в продължение на дълги години – бел. а.).

Трябваше да играя шеф на Гестапо. Беше много странно (Смее се – бел. а.). Докато репетирах вкъщи, баба ми ме завари в един момент, докато се упражнявах пред огледалото. На другия ден ми каза: „Какво ти става? Да вдигаш ръцете със знака на Хитлер?“ (Смее се – бел. а.). После самата Васа Ганчева прецени, че е по-добре да се откажа, защото ще бъде против мен, и всичките хора, които ме обичат, ще ме намразят... Аз вече бях популярен. И трябваше да убивам периодично даскала на селото и други хора.

Но мога да се похваля, че, по някакъв случайност, доста музика към филми съм изпял. Може би, най-много от всички мои колеги. Половината от тези песни станаха доста популярни. Не съм бил актьор, а песен...

Как се чувствате по-добре на сцената – пейки сам или с някой друг, ако изключим музикантите и беквокала?

- Много обичам да си партнирам с хора. Тогава дори е много по-лесно. Аз лично се чувствам по-свободен, защото, по някакъв начин, хем може да командваш парада, хем можеш да бъдеш добър партньор. Много е важно това как партнираш и как ти партнират. В такива случаи си личи музикалната култура на всеки един артист, защото елементарното усещане за превъзходство обикновено кара хората да започват да се изявяват и да пеят по-силово, да бъдат пет крачки по-напред, а това не е нужно.

Снимка: Даниел Димитров

В това отношение мисля, че съм бил добър партньор и съм сигурен, защото много пъти са ми го казвали. Никога не съм бил привърженик на варианта, в който азът ми да надделява. Това нещо ми е чуждо до ден днешен, въпреки че съм достатъчно известен. Затова доста се подигравам на мои вече преуспели колеги, които имат болезнена амбиция за аз. Това е въпрос на характер. 

Ако зависеше от Вас, с колко музиканти бихте излязъл на концерт?

- Зависи. Естеството на работа е много различно. Аз имам финансова възможност да взема и басист, и цяла вокална група, и китарист, но, когато работим в пиано бар, няма място за толкова хора.

От друга страна, няма как да събера два екипа – единият да е за сватба, а другият – за брадва. Аз имам отговорност към тия хора. Аз съм от малкото хора, който работи с едни и същи хора, защото те имат семейства. Отговорен съм за тях като екип. Доста безотговорно би било да ги наемам само за по-изявени участия, а през другото време да работя сам и да получавам всичките пари. Това пак е въпрос на характер. 

Днес търсят ли Ви композитори с предложения за нови песни?

- Да, но ме търсят тези хора, които ме познават, и с които съм сигурен, че ще стане. Аз по принцип се отделих много от тая работа. Едната от причините е, без да бягам от отговорност, е, че медиите спряха да пускат много българска музика. Затова пускам нова песен през няколко години или правя музика към филми. Не правя видеоклипове.

Трябва да съм благодарен на Господ, защото работя малко против себе си, не ходя по телевизии и радиа, не занимавам интернет със себе си, не права музика... Галеник съм на съдбата. Въпреки това, всяка вечер е пълно.

Но ще имате нова песен...

- Да, ще правя дует с Влади Зомбори. Това е една песен, която е мотам доста време. Композиторът е Стефан Димитров. Така стана, че, по стечение на обстоятелствата, и двамата сме извадили едно и също канто. С едно друго момче се опитахме да правим текста. Стоян Бозов прави аранжимента (Стоян Бозов е китаристът на Васил Найденов – бел. а.). Песента се казва „Там, на завоя“.

Снимка: Даниел Димитров

Може би, ще има и други песни със Зомбори. Аз го питах какво му се пее, какво ще му достави удоволствие. Защото той е човек-идеалист, от малкото такива в неговото поколение. Интересен ми е, защото той е много ежедневен, но само на пръв поглед, много интелигентен е – това е дефицит в България, не само при актьорите, но и при певците, и при музикантите. Този дефицит заслужава да бъде подкрепян, защото такъв тип хора –  можещи интелектуалци, липсват на сцената. 

Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?

- Замисля се – бел. а.)  Може би, най-важното е да бъдеш коректен – и към околните, и към себе си. Макар че малко е скучна тая дума, много е счетоводна. Човек трябва да съумява повече да уважава хората около себе си и естествено е те да върнат нещата. Това е взаимно. 

Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?

- Аз съм човек, който обича да обича.