Това не е турски сериал, нито блудкав филм, а история от живота, която показва как изглежда любовта. А именно – като леко закръглен мъж на средна възраст, само по розова балетна пачка. Казва се Боб Кери – професионален фотограф от САЩ. Когато през 2003 г. разбира, че съпругата му Линда е болна от рак на гърдата, той започва да се снима в този вид на известни публични места – за да я разсмее, да ѝ покаже, че когато има обич, болестта е несериозна тревога, и за да я излекува. Така се ражда и проектът „Туту“ (TheTutuProject.com) – от англ. език – „балетна пачка“.
В историите на Боб има много екшън, преследване с полицаи, екстремни ситуации и смях.
Снимките му бързо се превръщат в хит не само зад Океана. Двамата с Линда ги продават, а парите даряват на други жени, които се борят със заболяването.
Спокойно може да се каже, че този пухкав мъж в розова пачка промени борбата с рака.
С Боб и Линда разговаря Вяра Деянова:
– От вашата история научих, че ракът може да бъде забавен – права ли съм?
– Линда: Има моменти, в които да, може да бъде забавен.
– Боб: Много зависи от това как се справяме с този проблем. Как избираме да минем през това.
– Линда: Това, на което ни научи ракът, е, че можеш да се смееш и да плачеш. Имаш избор и аз избрах да се смея.
– Колко силен трябва да бъдеш, за да преобърнеш страха в смях?
– Л: Мисля, че няма как да не бъдеш силен. Но на първо място трябва да си много силен, за да погледнеш рака в очите, да чуеш, че имаш рак.
– Б: Също така е важно, да се откъснеш за момент от собствената си трагедия и да си дадеш сметка през какво минават и другите хора. Толкова много хора са изправени пред същото изпитание. Те също се опитват да открият по-щастлив път, за да оцелеят.
– Разкажете ми за деня, в който се сблъскахте с тази диагноза.
– Л: Бях сама. Беше по Коледа. Боб беше на погребение на дядо си извън града.
Лекарят, който ми направи изследването, ми каза директно, че има 15% шанс да имам рак, аз пък си казах, че има 85% шанс да нямам рак.
Исках от самото начало да съм позитивна. Помня обаче и друг момент – излязох от болницата и погледнах сграда отвън – сградата, в която лекуват рак, и осъзнах през какво ще мина.
Помня как лежах на масата за изследвания и ми правеха биопсия. Хирургът излезе, после се върна и ми каза: „Искам да взема материал още веднъж, защото не съм сигурна, в това, което получих“. Съгласих се. Все още бях вкопчена в позитивния изход.
Докторката се върна и каза: „Съжалявам много, но имате рак“. В този момент светът спря за мен. Помислих си: „Аз съм сама. Къде е Боб?“ Нямаше на кого да се обадя. Нямаше кой да дойде и остане с мен в болницата.
За щастие това продължи около 60 секунди. Осъзнах, че сестра ми не е толкова далеч. Тя остана с мен. Не знам как да опиша този момент. Сърцето ми спря и не можех да мисля. Казах си: „Как така това се случи на мен? Толкова е странно“. Но то ми се случи и ето ни сега тук, няколко години по-късно.
– Боб, ти как прие тази промяна в живота си?
– Б: Моята майка почина от рак на гърдата, така че знаех какъв изход може да има. Винаги съм използвал фотографията като форма на терапия, това винаги ми е помагало. Затова започнах да снимам. Това е моят начин да се почувствам по-добре.
– За какво си мислеше, когато облече пачката за пръв път. Как се надяваше да се почувства Линда?
– Б: След диагнозата ясно осъзнах, че ако Линда няма моята подкрепа, ако не съм до нея, няма да е добре. Така облякох балетната пачка. Не знаех точно какво ще се получи.
Впоследствие, година след година, двамата работехме по този проект заедно. Бяхме навън и снимахме. Усещах, че така помагах на Линда, защото, когато ме виждаше с балетна пачка, умът ѝ се отместваше от рака. Помогна и на мен, защото и аз не мислех за него. Помогна и на двама ни по едно и също време.
– Линда, кажи ми ти как реагира, когато видя съпруга си облечен в пачка специално заради теб.
– Л: Не се изненадах, че е направил нещо такова, защото винаги е изразявал себе си по нетипичен начин. Точно това харесвам у него. Иначе, когато го видях точно в този момент, се разсмях. Приех го, защото, ще ви призная, в някои дни не ми беше никак до смях. Снимките ме вкараха в съвсем различно настроение. Да направим това пътешествие, по време на което да го снимам къде ли не с балетната пачка, ни откъсна напълно от препятствията, които имахме в този момент заради болестта ми. И беше толкова забавно. Беше незабравимо да виждаме реакцията на хората. Това повдигна духа ми.
– Разкажете ми за тази реакция, каква беше – смях, страх?
– Б: Да, имаше смях. Не сме се срещали директно със страха на хората, но разбирахме, че има и разтревожени, защото винаги идваше полиция. Е, не винаги, но често се намираше някой полицай, който да ни каже ясно, че се притеснява за децата наоколо. Казвали са ми: „Ако ви видят деца, това ще има нанесе психологически травми“. Ако видели човек като мен. Забавното, е, че колкото по-известен ставах, толкова повече децата ме харесваха. Те виждаха мен такъв, какъвто съм, и ми се радваха. Децата разбират това, което възрастните не усещат.
– Л: Децата не те съдят.
– Б: Децата просто намираха това, което правя, за забавно.
– Кое е най-странното място, на което си се преобличал с пачка?
– Б: Ами бях пред Кьолнската катедрала. До нас дойде полицай и не беше много доволен от това, което вижда.
Бяхме и в парка в Сейнт Луис и един мъж повика полицията, защото според него не било правилно деца да ни виждат.
Веднъж до нас дойде полицай, защото се оказах близо до начално училище и учителите подали сигнал. От 911 казаха, че никога не са получавали толкова обаждания от този град, откакто съществува линията.
– Л: Заради нас 911 активизираха спешното звено на полицията.
– Б: Това беше в Ню Джърси. Бях се качил на трамплин за гмуркане в басейн, а хората решили, че искам да се самоубия. Ами какво друго ще иска да направи един мъж с балетна пачка, качен там горе.
– Л: Винаги всичко приключваше добре. Боб никога не е искал разрешение преди снимки. Просто отивахме, снимахме и казвахме: „О, съжаляваме, ако сме ви притеснили!“
– Как се срещнахте?
– Л: Запозна ни общ приятел.
– Кога?
– Л: Преди 30 години.
– Беше ли любов от пръв поглед. Вероятно тогава Боб не е бил с балетна пачка?
– Л: Не, не, не беше с балетна пачка. Беше много нормален, много красив.
– Б: По-слаб. Беше през 90-те.
– Разкажи ми за любовта ти към Линда, защото тя е любов като никоя друга.
– Ами... Тя винаги е до мен. Тя е до всеки около нея. Много е специална. Винаги е вярвала в мен и в това, което правя. Тя е човек, който много се раздава. Няма много хора като нея. Бих направил всичко за нея.
– Колко често си позволяваш тя да вижда сълзи в очите ти. Ти си кораво момче, въпреки, че носиш пачка.
– Не съм кораво момче. Разбирам през какво преминава тя. Аз нямам рак, но съм видял много през живота си. Много неща са се случили в семейството ми. Силно съчувствам на Линда. Усещам през какво минава. Е, няма как да знам точно какво ѝ е, но се опитвам да разбирам кога най-силно има нужда от мен. Линда е много силен човек, но е и много чувствителен. Винаги ще съм до нея.
– Какво ѝ казваш в най-трудните моменти? Какво ѝ казваш за лека нощ?
– Л: Аз все още съм на химиотерапия, защото ракът се премести от гърдата в черния ми дроб. Затова ще съм на химиотерапия 10 години. Имаме лоши дни, но за нас животът е такъв сега. Аз съм го приела за нормално. Не е нормално да имаш рак, но се справяме. Приспособихме се. Ето защо в лошите дни той винаги ми казва: „Всичко ще е наред“. Каквото и да се случва, Боб ми казва, че всичко ще е наред.
– Б: Винаги мисля, че всичко ще е наред. Може би защото не искам да знам, че може и да не е наред. Има дни, в които тя не се чувства добре. Тогава оставям моето момиче да спи и просто искам да знае, че съм плътно до нея.
– Л: Ние се фокусираме върху позитивното и ако в някакъв момент има нещо негативно, ако ми е зле, тогава се справяме според ситуацията. Каквото и да се случва, за нас е важно да издържим този ден, да преживеем и този ден.
– Б: Извадихме късмет с нашите лекари, с нейните лекари по-точно. Напоследък не сме имали много лоши новини. Минаха девет години от последната лоша новина, така че напоследък свикваме само с добри вести.
– Линда, какво е за теб това необикновено момче с балетна пачка?
– Л: Обичам го. Обичам го много. Той ме подкрепя толкова силно в последните 12 години, откакто ми откриха рака на гърдата. Знаете ли, от първия момент, в който се срещнахме, не сме спрели да се смеем. Помня първата ни среща – стояхме си в колата, бяхме гаджета от 10 минути, а се заливахме от смях на някаква глупост. И си казах: „Уау, това момче ме спечели“. Това беше толкова естествено начало на една любов.
– Кажете ми с едно изречение какво е животът за вас?
– Л: Какво е животът? За мен е безценен. Той те предизвиква, но пак си остава безценен. Нека никой не го приема за даденост.
– Б: Всички имаме един шанс в живота. Не бива сами да си го правим нещастен и тъжен. Така че отговорът на тъгата е да облечеш балетна пачка и да видиш какво ще се случи. За мен животът е приключение. Защо да не се смеем, докато сме на това приключение, наречено живот, вместо да се страхуваме. Да бъдеш с някого, когото обичаш и искаш да бъдеш с него – това е животът. Това, май е повече от едно изречение.
Вижте разговора във видеото.
