Дали животът ни всъщност не се случва в сметището... И дали всичко не е за боклука... „Свръхпредел“ в Народния театър.
Има нещо едновременно архаично и пророческо в несесера с холограма. Той изглежда като вещ, която вече е остаряла в мига, в който е произведена – лъскава, технологична, еднократна, предназначена да бъде заменена от следващата. Но тъкмо затова е точен символ на света в „Свръхпредел“. Режисьор е Надя Панчева.
Пиесата на на британската драматуржка Били Колинс с оригинално заглавие Peak Stuff е създадена през 2024 г. и поставя трима персонажи – Алис, Бен и Чарли, в свят на свръхконсумация, социални мрежи и все по-трудна човешка близост. Българската постановка превръща тази материя в сценичен поток от думи, музика, образи, пластмаса, видео, тела и боклук.
Алис е на петнайсет, Бен – на трийсет и пет, Чарли – на двайсет и пет. Три различни възрасти, три различни социални положения, три различни версии на съвременния човек. Алис е ученичката, Бен е маркетинговият сътрудник, Чарли е безработната жена с диплома по психология. Историите им постепенно започват да се пресичат в едно общо усещане – че си сам сред прекалено много хора, предмети, съобщения, профили и възможности. Официалното описание на спектакъла също поставя в центъра именно социалната изолация и невъзможността за истинска човешка връзка.
Но в „Свръхпредел“ нещата не просто са много. Те са навсякъде. Барът е под земята и земята е под бара. Самото пространство сякаш е сметище, върху което човекът се опитва да продължи да живее. Несесерът с холограма, пластмасата, неона, вещите, които уж трябва да направят живота по-добър, всъщност го затрупват. „Всичко е за боклука“ постепенно престава да звучи като реплика за предметите и започва да звучи като диагноза за цялата система. Слава Богу, никой не се опитва просто да обясни консуматорството, а го прави сценичен език.
Алиса в пластмасовото детство
Alice in plastic childhood. Алис е детето на свят, в който детството вече е опаковано като продукт. Пластмасовото детство преминава в пластмасова младост, за да стигне до силиконова зрялост. Какво остава от човека между тези три състояния? Това е един от зададените неприятни въпроси...
Мартина Пенева се появява като роботизиран вариант на Бьорк – едновременно човек, аватар, творение на ИИ и копие на вече съществуващ образ. Бьорк като полезно изкопаемо. Едновременно идол и отпадък. Смешна и зловеща. Нещо, което е било живо, уникално, човешко, а вече може да бъде добито, обработено, възпроизведено и използвано като материал.
Тук „Свръхпредел“ се движи от консуматорството към по-страшния въпрос – какво си ти, ако всичко, от което изграждаш себе си, вече може да бъде купено, продадено, копирано или генерирано... Какво си ти? Не просто някакви три персонажа... Това е и голямото предизвикателство пред Мартина Пенева – да не превърне Алис, Бен и Чарли в три отделни маски. Те трябва да останат различни, но и да изглеждат като три симптома на едно и също заболяване.
Пенева печели от условната си младост. Тя не се опитва да „изиграе“ възрастите с психологически реализъм, а ги пропуска през тялото си, през гласа, през ритъма. Освен актриса тя може да бъде и акробат, и танцьор, и певица – без да парадира с това. А когато пада за пореден път на сцената, слава Богу (отново слава Богу), падението е само буквално, а не метафорично...
Дишай!
Една от най-интересните характеристики на спектакъла е, че думите не просто се произнасят. Те се избутват през ритъм. Думите са в ритъм. Но дали ритъмът може без думи? Дишай!
Това „Дишай!“ е може би един от най-простите и най-необходимите импулси в представлението. Защото „Свръхпредел“ е спектакъл за човек, който непрекъснато произвежда съдържание, но все по-трудно произвежда (с)мисъл. Говори, публикува, продава, купува, харесва, реагира, споделя. Но диша ли?...
До Пенева на сцената е Александър Даниел – не просто добър музикант, а звуков изследовател. Той свири почти без прекъсване. Това не е музикален фон към актьорската игра. Музиката е второ тяло на спектакъла. Самата Пенева го формулира точно: „Музиката е толкова важна, колкото съм и аз. Както тя съществува заради мен, аз съществувам заради музиката“.
Даниел не просто поддържа ритъма, той го превръща в нервна система на спектакъла. А после думите започват да приличат на музика... Той е нещо като второ тяло на спектакъла. Докато Пенева сменя персонажите, той сменя температурата на сцената. И звукът превръща текста в телесно преживяване.
Ода за бръщолевенето
„Свръхпредел“ има особена връзка с бръщолевенето. То е навсякъде – като реч, реклама, статус, евент, самопрезентация, продажбено предложение, изповед, празен шум.
Ода за култа към бръщолевенето, в което дори лошата вест не може да те приземи, нито да те заземи, а е поредното събитие, пардон, евент, във фийда на профила. Това е може би най-точната връзка между консуматорството и социалните мрежи. И двете изискват непрекъснато производство. Предмети, образи, думи, реакции, преживявания...
Дори преживяването трябва да бъде произведено така, че да може да бъде консумирано.
А бръщолевенето постепенно се превръща в поп музика и в поп култура. И как да не ти дойде да запееш: You make me feel material. Спектакълът е особено остър, защото не се поставя извън този свят и не го гледа от безопасната позиция на моралния критик. Напротив, самият той говори на езика на попкултурата, на рекламата, на клипа, на социалните мрежи. Критикува боклука, като същевременно използва неговата естетика.
И затова изглежда самонадеяно. Но това самонадеяно е и самонавеяно – спектакълът умишлено се оставя да бъде завлечен от предмета, който критикува.
Cash me out
Cash me out. Изплатете ми сумата. WTF! Това е шизофренията на боклукчивото общество. Човекът иска да бъде разпознат като уникален, но едновременно с това е готов да се превърне в продукт. Тялото е последната собственост, която може да бъде осребрена. А когато всичко останало вече е продадено, остава човекът.
Пиесата на Колинс стига до крайни и сюрреалистични жестове, чрез които тримата герои се опитват да придадат смисъл на живота си. В оригинала Чарли стига до идеята да „продава“ собствените си органи. В постановката тази логика не изглежда като далечна антиутопия. Тя изглежда като логично продължение на всичко, което вече сме видели.
Ако преживяването може да бъде купено, защо и тялото да не може? Ако идентичността е продукт, защо да не бъде продадена? Ако човекът е съдържание, защо да не бъде осребрен? Тялото е едновременно инструмент и стока. Апендикс. Бъбрек. Нужди. Преживявания... Предложено – продадено.
И най-сетне чуваме/виждаме Who the fuck is Alice. Въпросът идва като закъсняло събуждане. След толкова думи, ритъм, видео, предмети, препратки и образи остава най-простият въпрос: Коя е Алис? И още по-неудобният – коя съм аз?...
Swallow the future
Swallow the future. Погълни бъдещето. Реалността от дивана. Докосва се един от най-важните парадокси. Всички герои искат промяна, но светът им е изграден така, че промяната да може да бъде само поредното съдържание. Бъдещето не се очаква, то се консумира предварително.
И това превръща „Свръхпредел“ в нещо повече от спектакъл за консуматорството. Той е спектакъл за невъзможността да спрем консумацията дори когато знаем, че ни унищожава. Още една покупка. Още едно видео. Още един пост. Още един образ. Още една дума. Още един евент.
Но остава и още един въпрос – защо спектакъл, предназначен за българска публика, отправя част от посланията си на английски? Разбира се, английският е естественият език на глобалната попкултура, на рекламата, маркетинга, интернет, социалните мрежи. В света на „Свръхпредел“ той е почти толкова органичен, колкото пластмасата и неоновото.
Но дали това не е и метафора? Метафора на боклука. Метафора на комуникацията, която вече не достига до човека отсреща. Метафора на глобалния език, който всички уж разбираме, но който все по-малко ни помага да кажем нещо истинско. Както героите, които говорят непрекъснато, а не могат да общуват. И колкото повече думи произвеждат, толкова по-голяма става дистанцията между тях.
Да не завършва с човека...
Затова финалът на „Свръхпредел“ оставя усещането за нещо недовършено, или по-точно, за възможност да бъде намерен друг, по-органичен край.
Спектакълът може да приключи с привързания балон, с кравата, с живота като вещ, която още не е изхвърлена. Но не непременно с (не)поискан директен диалог с публиката. Защото целият спектакъл вече е говорил достатъчно. Може би, тъкмо в този момент той би могъл да се довери на образа, на музиката, на тишината. На дишането.
„Свръхпредел“ е спектакъл (за свят), който не знае кога да спре... Но постановката на Надя Панчева има достойнството да не превежда тази критика единствено в лозунги. Тя я превръща в ритъм, пластмаса, видео, тяло, глас и шум. А Мартина Пенева не просто играе трима души. Тя играе един човек, разпаднал се на три. Един човек, който говори, пазарува, публикува, продава, поглъща бъдещето, пада, става... И отново започва да говори. Докато накрая остава въпросът не какво притежаваме, а какво от нас самите не е за боклука.
Изберете bTV Новините като ваш любим източник в Google
