Дени Дидро (1713-1784) развивал своята безбожна за времето си философия, за да оправдае личния си развратен начин на живот. Това е част от образа на прочутия френски учен, писател и просветител, пресъздаден от Ерик-Еманюел Шмит в „Развратникът“. У нас спектакълът се играе в театър „София“, а сценичната версия е на режисьора Стоян Радев.
На Шмит безспорно може да се вярва относно Дидро, тъй като през 1985 г. получава докторска степен по философия за дисертацията си „Дидро и метафизиката“. Научният труд е публикуван през 1997 г. под името „Дидро или философията на съблазняването“.
Написаното тежи на стомаха, но никога не достига до мозъка. Тази реплика от пиесата е най-доброто доказателство за лекотата на всичко, което се случва на сцената. Нито за миг зрителят няма да се почувства обременен от претенциозността на философията като наука. Тя е поднесена с финес и усмивка в духовити диалози между героите.
Дидро е пресъздаден от актьора-юбиляр Ириней Константинов, а малка част от неговите жени са изиграни от четири талантливи актриси. Това са показващата докрай своя сексапил Лилия Маравиля, неочакваната в комедийно амплоа Петя Силянова и по-младите им колеги Симона Халачева и София Маринкова. Второто мъжко присъствие е достойно представено от настоящия студент в НАТФИЗ Стефан Кондров.
Провокациите
Величествената, грандиозна, красива и сякаш недостатъчно употребена сценография на Никола Тороманов е първото нещо, което прави впечатление в „Развратникът“. Декорите са в не по-малко диалогичен контакт с костюмите на Елис Вели и музиката на Виктор Стоянов.
Чисто голият Дидро, съблазнен от сексапилна портретиска (Лилия Маравиля), е втората хапка провокативност, която публиката трябва да смели още в първите минути на представлението. Това може да се приеме и като хитър стратегически ход, защото нивото на адреналина остава високо – сред играещите и сред наблюдаващите. След това, както казва и Дидро, забравяме предразсъдъците и започваме да поддържаме нормални философски отношения.
Въпроси и отговори
Кога ситуацията работи вместо нас? Има ли свобода на избора и морал? Коя глава води акъла на мъжете – горната или долната? Знаят ли мъжете какво изпитва една жена, когато прави любов? Защо само който е свободен, може да бъде перверзен, без да се крие? Защо мъжете винаги имат отговор за всичко и защо правят винаги обратното на това, което ги карат? Защо всеки баща прилага двоен аршин, когато стане въпрос за брака на дъщеря му?
„Развратникът“ задава много въпроси, актуални и до днес. И това са само част от тях, редом с теми като любовта между младо момиче и стар мъж, жертвите на пола, сблъсъка между прелъстяване и контрол...
Въпросите са много, а отговорите почти липсват или са под формата на ... въпроси. Така например, ако се чудим кой изпитва по-голямо удоволствие в любовта – мъжът или жената, отговорът според Дидро е в следната контраситуация: Мъж масажира ухото си с пръст, кой изпитва по-голямо удоволствие – ухото или пръстът?
Разкрепостеният Дидро никога не крие „нарастващия израз на душевна твърдост“ при контакт с дами, нито това, че е зачеркнал целомъдрието от списъка с добродетели. Признава, че се сеща за възрастта само, когато трябва да оправдае мързела си. Твърди, че си измисля поетични понятия като „омекнал жезъл“, за да каже, че е свиня, а като цяло философията е за да оправдае всичките му грехове.
„Съвършенството и аз отдавна спим в различни спални“, обобщава житейското си верую Дидро.
Режисьорът Стоян Радев за „Развратникът“
Как могат да се дават вечни обещания в един преходен свят - възкликва философът Дидро, който е главният герой в пиесата на Ерик-Еманюел Шмит. Ако продължим в този дух, можем да попитаме какво въобще си струва да се прави, при положение че всичко е така нетрайно.
Столетия наред човек се опитва да намери стабилна, непроменлива основа, върху която да гради живота си, постоянен център, в чиято орбита да установи неговия смисъл. Това усилие обаче често прераства в обикновен фанатизъм и нищо повече. Но спасение ли е фанатизмът? И ако не е, какво друго ни остава? Да се отдадем на униние и мъка? Не.
Можем да бъдем парадоксално смели и да прегърнем превратната съдба, да не осъждаме промените, да иронизираме успехите, да не се потискаме от провалите и да вярваме в истината на смеха и целувките. Спектакълът, който имах удоволствието да режисирам, ни окуражава в тази посока.
За Ерик-Еманюел Шмит
Роден е през 1960 г. в Лион, Франция, в семейството на учители по физическо възпитание . Един ден майка му го води на представление на „Сирано дьо Бержерак“ с Жан Маре, след което театърът става негова страст, а да бъде писател – негова мечта.
Романист, драматург, сценарист и режисьор, Шмит е сред най-четените френскоезични автори и драматурзи в света. С пиесите и романите си успява да привлече широк кръг от читатели. Книгите му са издадени и преведени на 45 езика, а пиесите му се играят в над 50 държави.
Носител е на голямата литературна награда „Гонкур“ през 2010 г. от едноименната академия във Франция. В театъра дебютира с пиесата „Жените срещу Дон Жуан“ от 1991 г., но популярността му като драматург идва с „Посетителят“ (1999), за която е отличен с три от най-престижните френски награди за театър. Обявен за най-добър автор, Шмит за кратко време се превръща в един от най-успешните съвременни френски драматурзи.
Повече от следващите му пиеси са добре познати и у нас – Golden Joe (1995), „Енигматични вариации“ (1996), „Развратникът“ (1997), „Миларепа“ (1997), „Фредерик или булевардът на престъпниците“ (1998), „Хотел между тоя и оня свят“ (1999) и „Господин Ибрахим и цветята на Корана“ (1999).
От 2012 г., заедно с актьора Бруно Мецгер и режисьора Франсис Ломбре, Шмит е ръководител на театър „Рив Гош“ в Париж. От същата година е и академик в Кралската академия за френски език и литература на Белгия.
