Има светлинки, които понякога виждаме. Има мрак, за който не предполагаме. Има и любов, която е невидима, и надежда, много по-силна от страданието и злото. Има и живот, който винаги може да бъде различен, и така, опитвайки, човек все някога ще попадне на точното място. „Този живот може би няма да бъде много хубав и щастлив, но ще е нещо ново и различно“, казва режисьорът на „Мрак“.
Душан Милич е търсещ, различен, силен и безкомпромисен в посланията си. И противно на очакванията, онези неизменни елементчета, заради които не можеш да сбъркаш сръбското кино с никое друго, при него са „употребени“ между редовете – усещаш ги и ги виждаш в кадър, но не ги чуваш. Те просто отекват в съзнанието – със силата на един относително далечен спомен за кошмар, за ужас, за нещастие, за война...
„Над цялата тази човешка драма има нещо дори още по-голямо, още по-страшно, и то е над албанците, над косоварите, над сърбите...“. Отново думи на Милич, в които няма новина, съдържат целия смисъл на безсмислието и опустошаването на човешки съдби в името на Нещо. С гениална простота, „Мрак“ е като пряк път към истината – стига да искаш да я припознаеш и приемеш...
Душан Милич – за красотата и ужаса, за невидимите заплахи, за мрака и страха, за ужаса по време на ужас, за страданието и надеждата, за децата актьори и специалната работа с тях. И още: Трябва ли да виждаме лицето на злото? Редно ли е балканското кино да се слага под общ знаменател? Кое в Ню Йорк е същото като в София? Често ли в Сърбия се правят политически коректни филми? Плакал ли е по време на снимките на „Мрак“?..
Г-н Милич, след като изгледах филма, бях разтърсен, буквално. Такъв ли трябва да е ефектът от „Мрак“?
- Да, разбира се. Когато един филм е добър, публиката в залата наистина го усеща и изпитва едно групово преживяване. Така че, ако сте се почувствал разтърсен и сякаш сте се намирал в онзи килер, в който са героите, значи филмът е успял.
За красотата и ужаса… Оттук тръгнахме в изграждането на визуалния стил на филма, казвате Вие. Това ли е „Мрак“ – красота и ужас?
- (Усмихва се – бел. а.) Не знам... Не знам дали това, което сме показали, е красота. Мракът не е красота, мракът в случая е метафора за страха. Всъщност, исках да намеря визуален израз на страха, да го покажа...
Киното е визуално изкуство и затова искаме да покажем всичко чрез образите. Думите нямат значение. Да, можеш да чуеш нещо, можеш да го интерпретираш по различни начини. Но когато имаш една впечатляваща картина – това остава у теб след като си гледал.
Самият Вие определяте „Мрак“ като психологически хорър. Гледаме ужас по време на друг ужас... Ужасът отрезвява ли?
- Моят филм беше заснет много преди началото на войната в Украйна. Но сега, в тази ситуация, филмът работи на още едно ниво и може би хората, които гледат момиченцето, което се буди и живее в едно тясно пространство, се замислят за това, което се случва надалеч от нас. Със сигурност, има паралели с днешната ситуация...
Смятате ли, че има хора, които, гледайки ужас на кино, са способни на този ужас?
- Сложен и подвеждащ въпрос (Смее се – бел. а.). Знаете, че светът е пълен с психопати, които може би ходят на кино. Сега се замислям за един от любимите ми филми – „Слон“ на Гюс Ван Сант. Дете си купува пушка, влиза в едно училище и започва да стреля. Може ли някой да се вдъхнови от това и да извърши същото? Със сигурност.. Може.
Светът не е пълен само с добри хора. Половината от нас са добри, другата половина са лоши.
„Нас не ни питат за нищо“ са думи на една от героините Ви. Не става ли все по-голям светът на тези хора?
- Разбира се. Точно така е. Този филм е за страха и за невидимия враг. Зад този мрак, който ние показваме, има нещо много по-страшно, много по-голямо и много по-силно. Опитал съм се да пресъздам форсмажорни обстоятелства, включително, чрез гърмежите и светкавиците накрая, които удрят над всички.
Над цялата тази човешка драма има нещо дори още по-голямо, още по-страшно, и то е над албанците, над косоварите, над сърбите... Това е отговор на Вашия въпрос. Мисля, че в момента светът битува в едно форсмажорно обстоятелство и никой не ни пита за нищо – нито вас като българи, нито нас като сърби. Нещата просто се случват.
Казвате, че „Мрак“ е филми за „едно дълбоко зло, което не показва лицето си“. Трябва ли да виждаме лицето на злото въобще?
- Злото си е зло. Точно това беше моята цел – да скрия лицето на злото зад мрака. Защото, когато ти не виждаш една заплаха, тя е много по-страшна. По принцип смятам, че злото в света е по-скоро невидимо.
Повечето от Вашите филми са с много точни, кратки и ясни заглавия. За другите филми не бих попитал, но за „Мрак“ ми е изключително интересно – какви бяха другите варианти за заглавие?
- Да... Първоначалният вариант за заглавие беше „Страх“. Аз почти никога не започвам да пиша сценарий, ако нямам идея за заглавие. Тъй като филмът е посветен на страха, реших, че ще е твърде очевидно да се казва „Страх“. Затова стана „Мрак“, което е много по-визуално. Това бяха единствените два варианта – „Страх“ и „Мрак“.
Плакахте ли по време на снимките на този филм?
- Може би само веднъж... Интересно е, че не плаках нито веднъж по време на монтажа. Въпреки че ние наричаме монтажната стая на плача. Защото там се изправяш пред всичко, което не се е получило по време на снимките, и трябва, по някакъв начин, да се справиш с него.
Разплаках се при една от сцените в мазето. Моите наставления към главната актриса бяха да гледа в една свещ и, взирайки се в нея, тя се разплака. Аз също се разплаках. Когато я попитах защо плаче, каза, че е усетила нещо особено и се е почувствала неспокойно, гледайки свещта. Това, което я беше разчувствало, е идеята, че свещта угасва и изчезва, за да ни даде светлина.
Поддържате ли връзка с момичето, чието писмо до тогавашния сръбски президент Борис Тадич, е в основата на създаването на „Мрак“?
- Не. Бяхме във връзка преди да започнем снимките, искахме да ѝ покажем сценария. Тя обаче не искаше контакт с нас и не желае името й да се споменава никъде. Днес тя е на 31-32 години, неомъжена, продължава да живее с майка си в Косово, където е учителка. Преди 15 години, заради писмото, е имала много проблеми. Сега продължава да живее в един малък анклав, където са само 15 човека. И все още се страхува от това, което е преживяла преди време...
А дали е гледала филма?
- Знам, че нейната майка го е гледала по време на прожекция там. Ние имахме много прожекции в Косово. Дали дъщерята го е гледала, нямам никаква представа – именно заради нежеланието й да поддържаме контакт.
Защо писмото, което беше прочетено на заседание на Съвета за сигурност на ООН, нямаше по-силно и по-продължително въздействие?
- Личното ми и откровено мнение е, че просто на никого не му пука. Особено в тези големи центрове на властта – като Съвета за сигурност на ООН. Да, президентът Тадич прочете това писмо и хората в Съвета реагираха на момента, много емоционално, но нищо не се случи след това. С изключение, че момичето, написало писмото, си имаше проблеми... Тези големи организации и въобще световните сили, си имат свои планове за нещата, свои интереси...
Децата актьори в „Мрак“ имаха ли нужда от по-специална помощ, за да разберат участието си във филма?
- Главната актриса е основното дете във филма. Другите деца се появяват само епизодично в някои от сцените. Винаги е трудно да се работи с натурчици.
Затова аз работих с нея по съвсем различен начин, в сравнение с останалите актьори. Подходих малко като в театъра. Започнахме да редим мизансцена и сценографията преди филма. В къщата, която беше построена за целта, работих основно с професионалните актьори, две-три седмици преди да въведа главната актриса. Безпокоях се да не я изтощя. Исках да я сложа пред камерата и тя да покаже емоция...
Вторият асистент режисьор работеше с нея – за да научи репликите, но пред камерата я режисирах директно. Имахме само по един-два дубъла. Не можехме да караме 11-годишно момиче отново и отново да повтаря едни и същи неща...
Има ли смисъл да Ви питам – кое е по-силно – страданието или надеждата?
- Мисля, че в човешкия живот има две основни емоции и усещания. Едното е любовта, а другото е това преживяване на злото. Директният ми отговор на Вашия въпрос е, че надеждата е много, много по-силна от страданието и злото.
Искам да подчертая, че не съм религиозен човек. Учил съм история и знам, че Исус който вероятно е истинска историческа личност, е понесъл огромни страдания и е умрял на кръста, за да вдъхне на хората вяра и да могат да понесат сходни страдания. Затова смятам, че надеждата е много по-силна от страданието...
Като говорим за надежда, вяра и светлинки, за мен тази тема във филма много ярко е застъпена чрез музиката, особено във финалната песен...
- „Отче наш“ е една от най-важните молитви в християнството, това е „майката и бащата“ на всички други молитви. Изпълнението е на Дивна Любоевич, много известна наша певица. Целта на тази песен е да бъде като символ на новия живот, който даваме на малкото момиче. Този живот може би няма да бъде много хубав и щастлив, но ще е нещо ново и различно. Както казахте, това беше моят начин да вдъхна някаква надежда в края на филма.
Редно ли е балканското кино да се слага под общ знаменател, дори когато става дума за копродукции?
- Да, мисля че е нормално, тъй като ние сме много близки и много си приличаме – България, Сърбия, Албания, Босна, Хърватия, Словения... Имаме едно и също лице, по някакъв начин...
Копродукциите са наложителни, защото, за съжаление, отделните държави нямат голям бюджет да финансират собствено кино, за разлика от западните държави като Германия и Франция. Тук трябва да си помагаме взаимно. И това е начинът да се развиваме като кинематографии.
Това означава ли, че сръбското кино няма лице, че българското кино няма лице...
- Имат. Когато говорим за практични неща като финансиране и продукция, мисля, че можем да говорим за балканското кино като един голям чадър и една общност, която ни обединява. Иначе, разбира се, че българските филми имат свой облик, стил и теми, гръцките – друг, сръбските филми – друг. Но ние имаме нужда от това да си помагаме взаимно, за да осъществяваме нашите проекти.
Моят първи филм („Ягода в супермаркета“, 2003 – бел. а.) беше посветен на антиглобализацията. Но това е, защото аз мразя тази глобализация. Например, като дойдеш в България, виждаш „Зара“, отиваш в Белгия, отново виждаш „Зара“, в Италия – също... Тази глобализация е добре дошла, може би, за да свързва хората, но е противопоказна за всичко останало. Ние губим нашата национална идентичност – всички, освен италианците, които се опитват да я запазят. Но, ако отидеш в Ню Йорк, там всичко е същото като в София. Идентичността е много важна, това е много голям въпрос.
В Сърбия често ли се правят политически коректни филми?
- Не знам... Това е като деня и нощта, като доброто и злото, 50 на 50. Не мисля, че моят филм е политически коректен – защото разказва историята едностранчиво. Но какво днес в живота е политически коректно...
Чух страхотна история за човек, който се опитвал да отвори офис в Германия. Получил европейски пари и възнамерявал да привлече най-добрите специалисти, но не му разрешили, защото в екипа трябвало да има един черен, една жена, един кореец, един трансджендър – просто, защото парите идвали от европейски фонд. И това е история, която се отнася към Вашия въпрос за политическата коректност. Тя е навсякъде около нас. Не е политически коректно да наричаш черните хора черни, трябва да ги наричаш афроамериканци, а какво правим с черните от Южна Америка, как ги наричаме?... Това ме влудява, цялата тази политическа коректност...
Ако, ако трябва да се върнем на въпроса, в Сърбия половината филми са политическа коректни, а другата половина не са.
Накрая, как бихте продължил изречението: Аз съм човек, който обича...?
- Красотата, културата и изкуството.
