Когато думите ги няма, остава образът. А от цял един живот накрая помним само няколко думи и няколко образа. Останалото е някъде там – в тъмното, под леда и сред мъглата. А дали при тези условия е възможно да има добър улов?... Отговорите знаят двамата приятели рибари Ерик и Рон – основни герои в спектакъла „Хубава риба“.
Действието се развива на голямата сцена на Народния театър, където е разположена и публиката. И това е най-нормалното решение в този спектакъл, който може да се нарече и театър на абсурда, и театър в не търсене на щастието, и дори антитеатър. Диалозите звучат като текст на стара песничка – за някои думи се сещаш, за други – не.
Поставени в контекста на свят отвъд фантазиите и невъзможен като любовта, персонажите са сякаш в очакване на Годо. Разликата с творението на Бекет е, че сър Марк Райлънс предлага повече от изненадващ, вдъхновяващ и кулминационен финал.
А дали чакаш Годо или хубава риба, май няма значение. Важното е да различаваш вълк от куче, едното е с наведена глава, храни семейство, докато вълкът има вид на безработен и безпаричен. И не че каквото е минало, ни си е отишло завинаги. Но точно тогава имаш шанса да усетиш какво е шведска топлина...
И ако този „сюжет“ започва да звучи като написан от Данийл Хармс, е време обяснения да даде режисьорът. „Ако не сте разбрали нищо от представлението, не се притеснявайте, важното е да разберете поуката“, казва Ивайло Христов. А тя според него е: „Когато човекът от тотото дойде у вас с един чек, с няколко нули, кажете му: „Не, благодаря, не ми трябва, върви си вкъщи!” Ама няма да го направите, нали?“...
Хубавото в „Хубава риба“ са картините – и реалните, които публиката вижда пред себе си като сценография, но и тези, които, по всяка вероятност, ще минат през въображението й. И така, цветът на небето, и самотата, и любовта, и думите се гонят в танц, осветен от естествената светлина на собственото ни прозрение за смисъла на живота, приключващ като подводна мръсотия. Независимо дали се „прискимбичваме“, както казва един от героите, без да крие умението да остава непроменен и „постоянен в своята нестабилност“.
И поредният „логичен“ извод, че истинският път е този, който не е разчистван никога и води наникъде.
В очакване на края, на Годо и на хубавата риба, двама души – Ерик и Рон, Тя и Той, Човекът и неговото его, черното и бялото, политат в ефир, програмиран от дългото пътуване на един човек до една по-голяма, по-сребърна и мълчалива хубава риба. За да може самите те да се превърнат в летящи риби или ангели без крила, или каквото и да е друго в очите на публиката. Която неслучайно е на сцената и междувременно се е превърнала в част от схемата – в очакване на хубава риба...
Ивайло Христов – за хубавата риба, надеждата, мечтата и щастието
Всеки режисьор, преди да започне да поставя някаква пиеса, си задава въпроса: „Защо искам да поставя тази пиеса?“, ако му харесва, разбира се, в противен случай пиесата веднага отива в коша. Е, след първия прочит, на този въпрос аз не успях да си отговоря! Пиесата ми харесва, искам да я поставя, но не знам защо! Няма сюжет, конфликта трябва да го търсиш с лупа, никакво развитие на характерите, героите си говорят за някакви отвлечени неща и дори рядко контактуват помежду си…
С други думи, най-важните компоненти на драмата ги няма! Какво да правя? Това не е пиеса, а нещо като пиеса! Антипиеса! Изпаднал в тава шизофренно състояние, реших отново да прочета текста и да открия, какво точно ми е харесало при първия прочит!? При втория прочит усетих чувството за хумор и нещо много важно – мозаечната структура на пиесата! В отделните монолози героите разказваха различни случки от своя живот. Случки поучителни, случки развлекателни, срамни случки, вдъхновяващи случки…
И така, разказвайки, неусетно се подреждаше мозайката на техния живот, на нашия живот, животът, който независимо дали ни харесва или не ни харесва го живеем, просто защото друг живот нямаме. Ден след ден, кретаме по сокаците на живота и се надяваме, че точно зад този ъгъл ще срещнем мечтата, може би след следващия щастието ще ни потупа по рамото, още две преки и ще уловим хубавата риба и така подпирайки се на надеждата, един ден си тръгваме от този живот, сякаш си тръгваме от филм.
За автора
Сър Марк Райлънс е смятан за най-добрия театрален актьор на своето поколение и за един от най-добрите шекспирови актьори на нашето време. Изиграл е практически всички роли в пиесите на Шекспир - от Хамлет и Ромео през Ричард Трети и Яго до Оливия в „Дванайсета нощ“ и Клеопатра в „Антоний и Клеопатра“. Явно, неслучайно колегата му Ал Пачино казва за него: „Марк Райлънс изрича думите на Шекспир сякаш са написани специално за него едва снощи“.
Райлънс е поставял е почти всички пиеси на Шекспир, не само по времето, когато е художествен директор на възстановения в оригиналния си облик Шекспиров театър „Глоуб“ в Лондон (1995-2005), но и като успешен режисьор от двете страни на океана. Наградите и отличията за актьорската му работа нямат брой.
Ако искате да знаете кой се крие зад големия добър великан във филма на Стивън Спилбърг – това Марк Райлънс. Ако ви е интересно кой е Рудолф Абел в „Мостът на шпионите“ – също е Марк Райлънс. Екранът обича лицето и очите на Марк Райлънс, също както и сцената. Може би защото иронично-тъжното им изражение крие толкова въпроси и възможности.
Една от тези възможности е да разкаже и да представи в сътрудничество с поета и писателя Луис Дженкинс част от живота си, прекарана сред студовете на Минесота, в пиесата „Хубава риба“. Успехът на тази абсурдно тъжно-смешна комедия след премиерата й през 2016 г. в Ню Йорк продължава и на лондонска сцена. И в двете постановки Марк Рейлънс играе ролята на Рон, който смята, че „съществува само онова празно пространство, което обичаш и къташ в душата си - там, където някога е било сърцето ти“.
За „Хубава риба“
Автори – Марк Райлънс и Луис Дженкинс
Превод от английски – Златна Костова
Сценична версия и постановка – Ивайло Христов
Сценография – Мира Каланова
Костюми – Марина Янева
Музика – Кирил Дончев
Актьори - Марин Янев, Стефан Мавродиев, Стоян Алексиев, Елена Телбис, Пламен Димов
