Война е. Обявена е всеобща мобилизация. Две армии се движат една срещу друга. Едните са дрогирани, другите – пияни. Никой не е на себе си. Едните залитат и сякаш всичко им е безразлично. Другите, убивайки, се смеят. Абсурдът е достигнал такава степен, че човешкото е напуснало бойното поле, много преди първия изстрел...
Именно оттук започва „Аз, която те обича“ в „Театро отсам канала“ – спектакъл, който не разказва толкова за войната, колкото за страха. За онзи страх, който войната само прави видим.
Казват, че за да се освободиш от страховете си, трябва да ги опишеш. Оттам идва и идеята да се създаде енциклопедия на страха. Всеки човек да записва своя страх, за да го предаде нататък. Да се създаде институт. Да се създава по един том годишно. Като архив на човешкото безпокойство. Тогава обаче възниква и големият въпрос – дали подобна енциклопедия би била пътеводител из дебрите на страховете или сборник от възможни изходи от тях...
Моноспектакълът на Дарин Ангелов сякаш търси именно този отговор. Създаден по идея на актьора, текстът отвежда някъде в Европа, в един голям град, по време на война. Държавата обявява всеобща мобилизация. Младият Александър не иска да замине на фронта. Не защото е страхливец, а защото инстинктът му за живот се оказва по-силен от идеологиите. Той взема решение, което постепенно ще преобърне цялото му съществуване – преоблича се като жена.
Заминах като Александър, пристигнах като Бела, разказва той. Войната остава някъде далеч, но страхът продължава да бъде тук. С времето измислицата престава да бъде измислица. Бела става годеница на мъж, изпратен на фронта. Започва да му пише писма. Той ѝ отговаря. Или поне така изглежда. Постепенно, между двамата възниква любов, която не би трябвало да съществува и именно затова изглежда толкова истинска.
Текстът на Яна Борисова превръща тази ситуация в нещо много повече от история за идентичност. Това е разказ за желанието да съвпаднеш със себе си. За любовта като убежище. За самотата като форма на съществуване. За страха като най-големия режисьор на човешкия живот. Неслучайно, „Аз, която те обича“ звучи като финал на писмо. До любовта. До себе си. До човека, който искаш да бъдеш. До човека, който се страхуваш да бъдеш.
Димитър Коцев-Шошо изгражда спектакъл, в който монологът постоянно се разгръща като диалог. Или по-точно като множество диалози. Въображаеми и невъображаеми събеседници населяват сценичното пространство чрез гласовете на Цветана Манева, Явор Милушев, Юлиан Вергов, Ана Пападопулу и Даниел Кукушев. Майката. Книжарят. Напористият Гаджет. Танцьорката. Войникът. Заедно, те формират своеобразен полифоничен хор от... страхове. Всеки от тях носи своята версия на тревогата. Своята версия на самотата. Своята версия на човешката крехкост...
Сценографията на Ирена Дойчева и музиката на Милен Кукошаров работят в една обща посока – да превърнат вътрешния свят на героя във външна реалност. Силно въздейства присъствието на „Свещената война“ – „Пусть ярость благородная/ Вскипает, как волна!/ Идет война народная, / Священная война!“, чийто патос влиза в болезнен контрапункт с интимния разказ за човек, опитващ се просто да оцелее.
В спектакъла има и текстове на Петър Павлов и Валерия Минева, които допълнително разширяват смисловия хоризонт на представлението. Но истинското чудо тук е Дарин Ангелов. Той не просто играе. Не просто изгражда роля. Не просто демонстрира актьорско майсторство. Ангелов буквално се разтваря в текста и думите. На сцената се появява цял един свят от въображения, страхове, копнежи и фантазии, родени в съзнанието на една силна жена. Или на един мъж. Или на човек, който вече е отвъд тези определения.
(Не)очаквано и напълно закономерно, роденият през 1980 година артист изглежда напълно дорасъл за подобен театрален опит. Тук няма суета. Няма демонстрация. Няма желание да впечатли. Има зрялост. Има я и необходимата тишина. Има готовност да понесе словесната тежест...
Особено силни са моментите, в които Бела говори за женствеността. Не като социална роля, а като състояние на духа: „Аз съм жена и мога да крещя! Мога да плача! Мога да кълна! Мога да обичам! Мога да чувствам каквото искам!... Няма ли други проблеми за решаване? Няма ли болести за лекуване? Няма ли деца без родители? Няма ли климатични промени, които ще разкажат играта на този свят и скоро няма да има къде да живеем?... Няма да има къде да си водите войните!“.
В този монолог спектакълът внезапно излиза отвъд конкретната история. Войната вече не е само война. Тя е метафора за всички човешки безумия. За всички идеологии, които унищожават живота в името на абстрактни цели. Именно затова „Аз, която те обича“ неусетно започва да напомня на антология на големите любовни романи на световната литература.
Носи безумната красота на „Любов по време на холера“, но в един много по-(не)естетизиран, грубовато съвременен вариант. Има нещо от красивата поетичност на „Доктор Живаго“, само че тук любовта се случва между Него и... Не(я)го. Могат да бъдат открити и отгласи от „Английският пациент“, макар балансът между интимно и епично да не е толкова ясно изразен и отчетлив.
И все пак, общото между тези произведения е очевидно – любовта възниква тогава, когато светът се разпада. Когато няма сигурност. Когато няма утре. Когато няма гаранции. Тогава остава само нуждата някой да бъде обичан. Защото по време на война, както ни подсказва спектакълът, любовта и смехът „се сливат в едно общо мъчение и няма нищо по-непоносимо от това“.
В крайна сметка, представлението прави още едно важно откритие. Оказва се, че да си жена е едновременно прелест и драма. Мъка и красота. Уязвимост и величие. А може би просто човешко състояние. Затова и финалното самоопределение на Бела е като манифест: „Аз съм Бела и съм жена – завинаги влюбена, страдаща, вдъхновяваща, изслушваща, успокояваща, примамваща, обсебваща, ревнуваща, истерична, неуверена, силна, отчаяна, умна, глупава, красива, грозна, развълнувана. И съм дезертьор“. Всичко това е тя. Всичко това е той. Всичко това е човекът, който отказва да убива в името на чужди каузи и избира да обича.
През последните години актьорът последователно разширява своя диапазон, но тук достига нов етап на сценична зрялост. Не защото играе жена. Не защото преминава през сложна трансформация. А защото успява да избегне всяка външна демонстративност. В ролята няма карикатурност. Няма пародия. Няма психологическо обясняване. Вместо това, Ангелов изгражда присъствие, което постепенно размива границите между Александър и Бела, между биография и фантазия, между защитна маска и истинска идентичност. Не играе женствеността като социален код, а като състояние на чувствителност. Затова монолозите му са толкова убедителни.
И ако някога бъде създадена тази енциклопедия на страха, за която сатна дума в началото, „Аз, която те обича“ несъмнено ще заслужава собствен том. Само че той няма да бъде посветен на страха. А на любовта като единствения възможен начин да бъде победен.
