Днес реших да ви доведа тук до едно много особено и близко до сърцето ми място. Нарича се „Полунощната ферма”. В последните години започнах да прекарвам голяма част от живота си точно тук. Причината е внезапното ми пристрастяване към фотографията.
Американците обичат да казват, че една снимка струва колкото хиляда думи. „Една снимка – хиляда думи” – точно тази снимка обяснява неочакваното ми хоби. Работата е там, че напоследък думите са започнали да ме изморяват. И когато това се случи, аз бягам именно тук – в търсене на хубави парченца от света, които да уловя със стария си фотоапарат.
Тази ферма е уникална, защото тя е построена с една единствена цел: да дари вълшебни моменти на хора с много сериозни увреждания – и възрастни, и деца. В центъра на всичко тук е един от най-благородните приятели на човека – конят.
Знаем, че още от дълбока древност конете играят особена роля в нашия свят. Те винаги са били сред най-добрите ни помощници, важни сътрудници в изграждането на човешката цивилизация, лоялни спътници и обекти на вдъхновение. Конят присъства навсякъде – в пещерните рисунки, в древната митология, в скицника на Леонардо, в паметниците на нашето минало, в песните на Висоцки и какво ли още не.
Знаем, че в последните няколкостотин години технологичната революция промени напълно ролята на коня. Той вече не ни е необходим, за да стигнем от точка А до точка Б, за да печелим войни или за да разравяме почвата. Но връзката между него и човека продължава да бъде много, много силна и донякъде, дори необяснима.
Тази красива ферма разполага с условия, съоръжения и персонал, които през годините са дали възможност на безбройни посетители с увреждания да се възползват от така наречената „конна терапия”. Науката не е съвсем наясно на какво точно се дължи ефектът, който близостта до това елегантно животно оказва на едно дете със синдром на Даун, да кажем. Но този ефект е истински.
Знам го, защото съм бил негов свидетел хиляди пъти тук, на това място. Затова идвам в тази ферма с фотоапарата си – защото тук всеки ден човек става свидетел на малки чудеса. Виждал съм изумителни неща на това място. Виждал съм млад човек с церебрална парализа, който никога не е могъл да се движи, да се изправи строен върху седлото и макар за малко, да загуби напълно оковите на своето увреждане.
Виждал съм младо момиче, заключено от години между плътните стени на аутизма, да се носи върху коня с усмивка и смях, който родителите й чуваха за пръв път в живота си. Виждал съм малко, крехко дете, което не говори и отказва да комуникира с когото и било, да се приближи, без страх, до огромен 900-килограмов белгийски товарен кон на име Рик, да протегне ръка към него и в този вълшебен миг да превърне тази огромна вълна от мускули в своя най-добър приятел.
Това, което е много интересно, е че тази връзка е и обратна. Конете сякаш усещат, когато едно дете е крехко и уязвимо, и стават изключително уязвими и нежни в негова близост.
Конна терапия, казват, че изграждала координация, баланс, увереност и сила. Но има и друг – емоционален, трансформиращ ефект, който все още не можем да разберем. Може би се дължи на нашата древна връзка с това красиво животно.
Тази ферма е от изключително значение и за родителите. В повечето случаи, те никога не са имали шанса като нас да гледат с гордост децата си в училищна пиеса или на футболното игрище. Но тук им се дава възможност да видят рожбите си в акция, в пълноценна роля на манежа. „Среднощната ферма” се превръща в тяхната сцена, представление, в което най-после точно те са център на вниманието.
„Ние сме на терапия с моята дъщеря – споделя баща, довел дъщеричката си във фермата. - Това е нещо страхотно – тази терапия е безценна придобивка. Ползите от нея са неизброими.”
Пак тук съм се запознал с някои от най-прекрасните хора, които съм срещал в тази страна. Фермата на практика функционира от доброволци. Това са все изключителни човешки същества. Можеха да си останат у дома, да пият бира, да гледат мачове, да играя видеоигри. Но вместо това, те идват тук и даряват времето и усилията си, защото знаят, че дори без да им се плаща, ще преживеят нещо много осмислящо и обогатяващо.
Наскоро се запитах защо аматьори като мен се увличат по фотографията. Може би причината е нашата трагична зависимост от времето. Ние нямаме никакъв контрол върху неговото линейно, настъпателно движение. Но фотографията ни дава възможност да го спрем. Поне за миг. И да запазим безценните моменти, които иначе ни се изплъзват завинаги в нищото.
Повярвайте ми – всеки ден в тази ферма се случват мимолетни чудеса. Някои хора биха ги нарекли незначителни чудеса, но аз заради тях идвам тук с фотоапарата си. Защото е привилегия да бъда техен свидетел. И защото след всяко идване тук се чувствам пречистен. Знаете ли, истина е, че места като това са ни много необходими и че точно сега в нашия объркан свят няма незначителни чудеса.
Сигурно е истина, че една снимка струва колкото хиляда думи. Но знаете ли, понякога, много рядко, когато точно необходимият момент се срещне с точно необходимото място, всички думи на този свят не са достатъчни, за да опишат една единствена снимка.
