Казват, че по-лесно е да задоволиш тялото, отколкото душата си. Когато човек изпитва насладата с всичките си сетива, например, по време на кино прожекция, няма значение коя част от него остава по-доволна – душата или тялого. 22-ият „София филм фест“ дава много поводи за радост с избора на заглавия, като най-малко пет от тях може да се определят като кулминационни точки на удоволствието от седмото изкуство.
Любов в кланица и сред зверове
„За тялото и душата“ (Тeströl és lélekröl, 2017) попадна в краткия списък от чуждестранни филми, номинирани за „Оскар“ тази година, но това е най-малкото, което може да се каже за тази история – невероятно красива в простота си, в зареждащите послания и лекотата, с която шамаросва зрителя, разказвайки му за връзката между двама колети в кланица.
Веднага щом Мария постъпва на работа, шушуканията започват. На обяд тя винаги се храни в пълна тишина и сама, приема сериозно работата си и се придържа стриктно към правилата. Светът ѝ се състои от фигури и данни, отпечатани в спомените ѝ от ранно детство. Шефът ѝ Ендре, който е малко по-голям от нея, също е тих човек. Колебливо, двамата започват да се опознават. Откривайки духовните съвпадения помежду си, те разбират, че дори сънуват едни и същи неща, и постепенно се опитват да ги превърнат в реалност...
Тази нежна история е в кланица, където освен умъртвените добичета, хората сякаш са изродени в зверове, те са лошите и неразбиращите, подвластни единствено на примитивизма.
„Мисля, че има много знаци, които ни казват да преоткрием животите си в по-малък и по-голям мащаб. Личният живот се формира спрямо начина, по който е структурирано обществото, сякаш двете неща са взаимно свързани. Ако мислим за личния живот, трябва да имаме предвид как е организирано цялото общество. Ако си в условия, които те спират да живееш пълноценно, по някакъв начин се разболяваш. И обществото не подминава това. Тогава може би отиваш на терапия или започваш да пиеш, или да биеш семейството си... Това са знаците, че не всичко е наред“, коментира режисьорката Илдико Енеди. Тя оглавява журито в международния конкурс на „София филм фест 2018“. Филмът ѝ „Моят 20-и век“ е избран за един от 12-те най-добри унгарски филма на всички времена.
Винаги различно потапяне с Вим Вендерс
Вим Вендерс е от режисьорите, които умеят да бъдат различни във всеки нов филм, без да губят стила си. От „Париж, щата Тексас“ (Paris, Texas, 1984) и „Криле на желанието“ (Der Himmel uber Berlin, 1987), през „Буена виста соушъл клъб“ (Buena Vista Social Club, 1999), до „Пина“ (Pina, 2010) и „Солта на земята“ (The Salt of the Earth, 2014).
„Потапяне“ (Submergence, 2017) е образец за това как един филм може да бъде комерсиален, без да се налагат компромиси в процеса на реализация. Вендерс разказва поредната любовна история между двама герои с различни светове (актьорите Алисия Викандер и Джеймс Макавой). Те се срещат случайно, подготвяйки се за опасни мисии, влюбват се почти насила, но скоро осъзнават, че са срещнали любовта на живота си. Напрежение, драма, красиви гледки, разнообразни диалози и смислени послания – всичко това е поднесен изумително балансирано и ненатрапчиво.
Част от кадрите са снимани в детайли от Беноа Деби по крайбрежието на Нормандия, изсъхналите пясъци на Сомалия и с подводни гмуркания. А това придава на „Потапяне“ онази виртуозност, която публиката среща само в кино шедьоврите на най-големите оператори. Шедьовър е бъдещото определение за този филм на Вим Вендерс.
Безмилостно от Фатих Акин
Майсторът на драмата Фатих Акин нанася поредния си съкрушителен удар с разтърсваща история, с неочакван край. Без напудрени детайли, без дълги сюжетни отклонения, без тежка музика, „Без милост“ е огледало, през което един голям артист вижда живота около нас и говори за това без задръжки, но и с много страст.
„Филмът е за млада майка, чийто живот е концентриран върху семейството ѝ, разказва Акин пред Cineuropa.org . Изведнъж тя губи мъжа си и сина си, и понеже не успява да се справи с разбитото си сърце, търси възмездие. Това също е филм за семейството и справедливостта и колко различно могат да се интерпретират тези две понятия. В същото време, „Без милост“ е трилър, който се опитва да разкаже философска история по интересен начин“.
Пред Variety той споделя, че за него „Без милост” е изключително личен филм: „По някакъв начин аз се оказвам в групата на „другите” в Германия, заради произхода си. Имам черна коса, родителите ми са от Турция – аз съм сред перфектните мишени за подобни ксенофобски атаки..."
„Без милост“ има награда от Кан (2017) за най-добра актриса (Даян Крюгер) и е официалното предложение на Германия за номинация за чуждоезичен „Оскар“.
Сицилианският призрак
13-годишният Джузепе е отвлечен в малко сицилианско градче, намиращо се в края на гората. Съученичката му Луна, която го обича, отказва да приеме неговото „мистериозно“ изчезване. Тя се бунтува срещу повсеместната тишина, която я заобикаля. За да го намери, слиза в мрачния свят, в който е погълнал приятеля й. Мистериозният му вход е във формата на езеро. Само неразрушимата им любов ще успее да върне момичето...
Филмът „Сицилиански призрак“ е вдъхновен от истински събития. На 23 ноември 1993 г. Джузепе ди Матео – син на мафиота Сантино ди Матео, който е информатор на полицията, е отвлечен от Коза Ностра. Целта е бащата да спре да си сътрудничи с властта. Но той не спира. 779 дни и нощи момчето е в ръцете на своите похитители. След това е унищожен с киселина и изхвърлен в морето.
„Джузепе е заклещен в история, от която няма възможност да се измъкне. Той е дух, който трябва да бъде освободен. За нас единственият начин да го сторим, беше да съчетаем една част реалност и една част фантазия“, разказват авторите на филма Фабио Грасадония и Антонио Пиаца.
Джейн – преди Тръмп и Харви Уайнстийн
Неслучайно, документалният филм „Джейн“ е възхваляван от критиците като „хипнотизиращ“, „забележителен“, „спиращ дъха“ и „най-добрият документален филм за 2017 година“.
С откритието си от 1960 г., че шимпанзетата правят и използват инструменти, Джейн Гудол разтърсва научния свят и дефинира наново връзката между хора и животни. С помощта на неизлъчван досега материал, дълъг повече от 100 часа и съхраняван в архивите на National Geographic в продължение на над 50 години, режисьорът Брет Моргън разказва историята на Джейн, чиято изследователска работа с шимпанзетата поставя под въпрос доминирания от мъже научен консенсус на нейното време и прави революция в разбирането ни за естествения свят.
За музикален фон на филма служи оригиналната музика на легендарният композитор Филип Глас, изсвирена от симфоничен оркестър.
„Материалът, с който направихме филма, беше открит през 2014 г. Като се замисли човек, тогава светът беше доста по-различен, разказва Морган. Повечето от нас мислеха, че ни предстои да имаме първата жена президент и че държавата ни се движи в правилната посока. Имаше надежда и усещане за идеализъм у мнозина. После дойде Тръмп и климатът се промени за една нощ. В деня преди премиерата на филма избухна скандалът с Харви Уайнстийн. И ето ни нас – предстои ни да покажем филм за млада жена, която не е трябвало да рискува кариерата си, за да създаде семейство. Жена, която в много отношения е един от най-великите ролеви модели, които можем да представим на децата си – и на момчетата, и на момичетата. Защото и момчетата трябва да виждат силни жени на екрана, не само момичетата".
„Това, което ме интересуваше най-силно, бе да покажа историята на една силна жена, особено в ерата, в която е работила Джейн, продължава Брет Морган. Филмът до голяма степен представлява любовна история, само че любовта не е между мъж и жена. Любовта е между една жена и нейната работа“.
„Филмът ме върна в най-добрите дни от живота ми“, коментира самата Джейн Гудол.
