Двойникът. Господин за един ден. Да обичаш на инат. Маргарит и Маргарита. Огледалото на дявола. Дом номер 8. Заглавия, които отдавна се надскочили света на конкретната кинолента и са се превърнали в задължителни знаци „извън пътя“ – не само за едно изкуство...

Човекът, който стои зад смисъла на тази чутовна по своя замисъл и естетика същност, вече седма година нееднозначно обръща гръб на киното. Но пък намира пристан, и то за втори път, в театъра – в храма. Там чисто физическото щадене е по-осезаемо, а контактът с хората – актьори, публика, гилдия – по-безпощаден. Николай Волев е човек на истината, на директното изговаряне на нещата, на безкомпромисното отъждествяване с реалността, на „златните“ принципи.

Най-новият волев(и) изстрел отново е свързан с принципи. И, за да звучи в негов стил, това не е кой да е принцип, а „Принципът на несигурността“. И за да е още по-волевско, всичко в тази пиеса е едновременно семпло и ударно, естетично, премерено и с хищно разточителство заковава темата за любовта... Авторът Саймън Стивънс, освен драматург и професор по писане на сценарий, е и пънкар, но Волев отсича, че пънкът е „проблем“ на самия Стивънс.

Паралелно с театралното представление, в „Театро отсам канала“ режисьорът показва още една част от себе си – на художник и на фотограф. И това е своеобразно дописване на един творчески портрет, който изненадва приятно с всяка посока, в която поема. На сцената, заедно с Димитър Баненкин и Силвия Петкова, той търси истинската, дълбоката, смислената, чувствената, а понякога и неразумната, любов. В живота над нея е само свободата. Звучи ботевски, но всъщност е отвъд самата любов и... заради нея. Но „в изкуството е така, казва той, там, за съжаление, човек не може да бъде обикновен, и това е един от рисковете, които хората на изкуството поемат – да не оцелеят физически“.

Николай Волев – за музата и вдъхновението, за театъра като алтернатива, за храма, за (не)нормалните в изкуството, за бариерите, които се налага да си поставяме. И още: Възможно ли е човек да изпитва носталгия към друга страна. Има ли трудни за рисуване образи. Коя автоцензура е по-страшна – в работата или като гражданин. Има ли съвършени актьори...

Г-н Волев, за първия Ви театрален спектакъл „Сексът – начин на употреба“ бяхте казал, че дълго време не сте могъл да откриете подходящата актриса. Толкова ли е труден процеса по избиране на актьори?

- Това е решаващ процес и понякога се случва мигновено. Понякога се случва бързо, понякога бавно. Всичко зависи от отделния случай, но, ако там се направи грешка, всичко отива по дяволите. Защото, всъщност, и в театъра, и в киното, режисьорът изразява всичко, което иска да каже, най-вече чрез актьорите. Макар да и има други средства като музика, декор, костюми. Но основният елемент, разбира се, са актьорите.

Стечение на обстоятелствата ли е, че сега, в „Принципът на несигурността“ сте не само режисьор, но сценограф, художник на костюмите, както и автор на музикалната и светлинната среда, и на аудио картините...

- Не. Това е закономерно, защото аз съм учил архитектура и имам сериозно отношение към всичко, което е свързано с киното, с театъра. Имам опит. Не беше проблем да го осъществя. 

Необходима ли е муза и вдъхновение, или всичко е въпрос на натрупване?

- Музата е задължителна. Натрупването си с натрупване. Но, ако няма муза, нещата стават постни, бедни.

Театърът алтернатива ли е за един кино режисьор? Казвате, че театър е по-щадящ от киното...

- По-щадящ е във физическия смисъл – не те изтощава, не те изморява, не късаш толкова нерви, просто, защото организацията и всичко, което е свързано със създаването, е по-леко. 

Иначе, творческата работа е еднакво изискваща, еднакво стимулираща, еднакво амбициозна, еднакво примамлива. 

Ако театърът е храм, храмовете какво са?

- Храмовете са места, където човек отива от любов към изкуството и не яде пуканки, не пие кока кола, не джвака, не разговаря по време на спектакъла или представлението, или шоуто. Това е за мен храма – като в църква. Тихо...

Графиките в експозицията са от така наречения Ваш лондонски период (1968-1972). Възможно ли е човек да изпитва носталгия към друга страна?..

- Носталгия аз не изпитвам. Изпитвам носталгия и мъка, тъга, че това време, което отмина – края на 70-те и 80-те години, бяха едни изключително върхови години в цялата човешка история, независимо от политика и идеология. И оттам нататък според мен човечеството започна да върви надолу.

Портретите в изложбата – на Тодор Колев, Велко Кънев, Васил Михайлов, Ицко Финци, Леда Тасева, Ирини Жамбонас, от натура ли са правени? Имаше ли трудни за рисуване образи?

- Всичко е от натура. И в изкуството няма нищо лесно. Всичко става с труд...

Има ли съвършени актьори?

- Съвършенството е недостижимо, но стремежът към него е изключително важно и изключително достойно за уважение. 

Наистина ли няма нищо по-страшно от това човек да е обикновен и нормален в изкуството, както казвате?

- В изкуството е така. Там, за съжаление, човек не може да бъде обикновен. Това е един от рисковете, които хората на изкуството поемат – да не оцелеят физически.

Кои са бариерите, които се налага да си поставяме...

- Страхът да не си навредим, опасността...

Предпазливи сме, защото мислим, че можем да си навредим, ако сме смели, ако сме открити, откровени, ако говорим това, което мислим. Ако не се преструваме... 

По думите Ви, почти всичко, създадено след 1989 година по линия на културата, е отвратително. Нищо хубаво ли няма...

- Почти нищо, създадено след 1989 година, не е на равнището на създаденото преди. Има упадък... Възходите, най-големите върхове и постижения в нашата култура, изкуство, и не само, бяха преди 10 ноември. След това има добри неща, но откъслечно...

Кое е по-страшно – автоцензурата в работата или автоцензурата като гражданин?

- Двете неща се преплитат, особено в моята професия. Взаимно зависими са и е еднакво страшно. 

Г-н Волев, обичате ли България?

- Да, прекрасна държава! Най-хубавата страна на света, населена с много лоши хора. И управлявана по отвратителен начин, защото тези хора избират управниците...

Казвате, че сте оцелял, благодарение на допира с природата. Кой е най-истинският от тези допири?

- Всичко, което е свързано с нашата разкошна, прекрасна, наистина удивителна природа, ме е спасявало. 

Кога ще филмирате автобиографията си – „Девествената проститутка“. По думите Ви, в нея има материал за няколко филма? Бихте ли позволил на друг да направи филм за Вас?

- Не е невъзможно. Ако видя и разбера, че това е сериозен човек, с достатъчно качества. Да, защо не... 

А дали аз бих го направил, не мога да кажа нищо със сигурност – да или не. Бих го направил,  ако се стекат обстоятелствата правилно.

Какво си пожелавате?

- Здраве.

Как бихте завършил изречението „Аз съм човек, който обича…“

-  ... и само обича. И над любовта поставям единствено свободата.