Тя е френски шампион по танци на пилон и носител на титлата „Най-позитивен модел за подражание“ в общността на пилонистите...
Нейните музи нямат имена на богини, а на „прости“ нарицателни – като Дисциплина и Забавление. Другата ѝ муза е да бъде изцяло в настоящето. И така да се свързва с хората. Ако наблюдаваш и слушаш, можеш да говориш с всеки, независимо от езика, казва Марион Крамп. Наскоро френската танцьорка представи у нас спектакъла Pieta 2.0, заедно с колегата си Зия Азази.
Безусловна е връзката между тях двамата и публиката. Тя е като контакт, който прави късо съединение, но не защото има бъг в системата, а за да предпази и тях самите, и публиката от прекомерно изгаряне. От страстта, която е постоянна величина. От любовта, която я създава. И от вечността, която си играе на криеница с най-безпощадните апологети на онзи психеделичен паноптикум, от който излизат знаци, които никой не разбира – отенъци от псевдокултурност...
Марион Крамп не просто танцува, тя прави връзка между танца и аромата на движението, което той пресъздава. Тя създава вкус за това и го разгръща през цялостното си усещане за изкуството и нещата от живота. Ако скръбта е любов, която няма къде да отиде, при нея, Марион, болката (не само в танца) е неизбежност, но страданието е избор. Аз избирам да се наслаждавам и да танцувам за онези, които не могат, казва тя. И просто започва да танцува...
Марион Крамп, в разговор с Даниел Димитров – за познанството с Патрик Дюпон и Зия Азази, за границата между спорта и изкуството, и какво означава soulful pole dance, за мозъците и телата ни като компютри, за дисциплината като муза и за страха, който използва в танца, за страстта като постоянна величина и за самотата като дом, за силите в моменти на съмнение или криза, за най-ценната връзка, подарена от изкуството, за връзката между танца и аромата на движението, което той пресъздава, и за моментите, в които един танцьор отказва да чуе тялото си...
Знаете ли коя е Лили Иванова?
- Лили Иванова? Не.
Това е най-известната българка, пяла във „Фридрихщатпалас“, в Берлин.
- Аз работих там!
Точно затова Ви питам. Помислих си, че може да сте срещнали името ѝ някъде. С какво свързвате това място?
- „Фридрихщатпалас“ за мен беше едно от първите места, които повярваха в мен като артист в по-голям мащаб, защото това е едно от най-големите пространства в Европа. Начинът, по който бях посрещната, ме накара да се влюбя в работата в Германия. Дисциплината е моя муза. И там, особено във „Фридрихщатпалас“, е много важно шоуто винаги да започва навреме. Всичко е организирано. Качеството на всичко е от първостепенно значение – това много ми подхождаше. И също така отговаряше на това, което аз представлявам – как да направиш нещо в по-голям мащаб, като включиш всичко – не само кабаре, но и изпълнители, и мода, и музиканти, и певци. Така представяш много неща едновременно в артистичен план.
Тоест, за Вас това беше щастливо място…
- Да, беше прекрасно място. Разбира се, особено, защото спектакълът е изграден около работата с модни дизайнери и основният акцент са костюмите и танцьорите. Но всеки беше уважаван изключително много – и това е много важно.
На Патрик Дюпон ли дължим това, че днес имате зад гърба си титли като френски шампион по танци на пилон и „Най-позитивен модел за подражание“ в общността на пилонистите?
- Не (Усмихва се – бел. а.). Историята е такава... Той видя мое видео и, заедно със своята партньорка Лейла, която също е хореограф, се срещнаха с мен. Поканиха ме да създадем номер заедно и ме помолиха да направя импровизация върху Carmina Burana. Направих я и когато приключих, Патрик плачеше. Той ми каза: „Техниката ти в балета е изключително висока“. А аз си мислех: „Аз нямам никаква балетна техника – само това, което съм правила като дете“. Оттам започнахме да говорим за духовността и за онова, което Пина Бауш казваше – че важно е това, което те движи, а не техниката сама по себе си. И така се роди едно красиво приятелство – защото беше отвъд движението и техниката. Ставаше дума за чувството.
Мисля си обаче, че аз вече вървях по този път, още преди да се срещна с него. Вероятно беше просто съдба да се срещна с такъв човек, който за мнозина е емблематичен и икона. Но за мен, и до днес, остава едно същество, което изразяваше чрез движение онова, което иначе трудно би изразил.
Днес чувствате ли си по-малко различна, отколкото преди 20 години?
- (Замисля се за кратко – бел. а.) Не. Чувствам, че все повече, с опита си – не само в движението, но и в живота, особено в духовността си – се връщам към това, което усещах като дете. А тогава не разбирах защо чувствам неща, на които другите сякаш не обръщаха внимание. Усещах енергии, които не можех да изразя – и беше трудно. После идват етапи в живота, когато се опитваш да ги избегнеш, да ги забравиш. Но сега се връщам към онова детско усещане – с повече зрялост и спокойствие. Това е като един красив кръговрат, защото революцията е кръг, нали? Чувствам го така – като с животно, когато започваш да се свързваш с него и постепенно се разбирате. Мисля, че така е с конете. Нещо такова. Само че вече е по-малко диво...
Как дефинирате границата между спорт и изкуство в танците на пилон
- Аз следя много подкасти. Наскоро слушах интервю с примабалерина от Франция, която каза, че би искала танцьорите да бъдат повече признати заради подготовката, която е като на атлети, а не само като изпълнители и артисти. Защото в подготовката им е нужно и психическо, и физическо подпомагане – физиотерапия и така нататък, което често се пренебрегва. Но това не бива да се смесва със спортната страна, където всичко е точки и правила.
Напълно подкрепям хората, които искат танцът на пилон да бъде признат за спорт, дори и за олимпийските игри. Но лично аз не мисля, че имаме нужда от олимпиадата, за да съществуваме. Олимпийските игри са част и от определен тип спортове, и от политиката... Например, опитаха се да включат брейкденса, но това беше, честно казано, провал. Махнаха каратето, а то е вечно. Шампионът дори не можа да защити титлата си, защото замениха карате с брейкденс, за да изглежда „яко“. Но брейкденсът не се нуждае от тази сцена. И танцът на пилон не се нуждае. Ако исках да правя спорт, щях да избера нещо друго.
Танцът на пилон е такъв, какъвто е, защото ни позволява да се обличаме както искаме, да се движим както искаме, да не слагаме задължително кок като в гимнастиката и да не си покриваме телата, за да не изгубим точки. Аз избирам танц на пилон, защото искам да танцувам полугола...
А какво означава soulful pole dance (душевен танц на пилон), както казвате Вие?
- За мен това не е само танц на пилон, защото аз не съм само това. Това е едно от нещата, които правя, но има и други – танцуване под вода, висене на коса… Всички тези практики заедно ме направиха по-присъстваща и ме срещнаха с хора като Зия и Патрик – с повече зрялост и опит в сценичното изкуство. А като артист разбираш, че „по-малкото е повече“, но това не означава по-малко присъствие, а точно обратното. Например, Зия ми е разказвал, че един негов учител веднъж му казал: „Днес можеш просто да излезеш на сцената, да погледнеш публиката и да си тръгнеш – и хората ще станат на крака, защото са усетили, без да си направил нищо. Тогава можем да говорим“.
Най-добрите компютри са нашите мозъци и тела, са Ваши думи от 2017 г. Кога за последно се убедихте в това?
- Току-що. Днес. Всеки ден. Събудих се и особено днес – с прекрасната Ракел, която участва с нас в шоуто Pietà 2.0. Казах ѝ: „Искаш ли да танцуваш с мен?“. Дойдохме в залата, споделихме танца, пуснахме музика и просто се свързахме... Ето този момент....
Казахте преди малко, че дисциплината е муза. През 2021 г. обяснявате, че тя Ви дава гъвкава структура, в която да се развивате. Кои са другите Ви музи?
- Имам ритуали, преди да изляза на сцена. Един от тях е винаги да казвам на глас: „Марион, това е просто за забавление“. Иначе защо да се качвам на сцената, ако ще е мъчение? Аз избирам да съм там. Да, болката е неизбежна – например, когато висиш за косата си. Но страданието е избор. В този момент, когато решаваш да се поставиш в тази ситуация, избираш и да я приемеш. Аз избирам да се наслаждавам и да танцувам за онези, които не могат. Това е много важно. Затова мисля, че забавлението също е муза за мен.
Друга муза е да бъда изцяло в настоящето. Точно преди да дойдете, хората около нас говореха на български. Аз се „свързвах“ с това, което казваха. Попитаха ме: „Как така говориш български?“. А аз отговорих: „Не, просто слушам“. Ако наблюдаваш и слушаш, можеш да говориш с всеки, независимо от езика.
Има ли страх, който все още носите със себе си – и как го използвате в танца?
- Леле! Прекрасен въпрос. Сега ще се опитам да го свържа с нещо. Аз съм хипнотерапевт, обучавах се във Франция. В един от курсовете учителят каза: „Днес ще говорим за ограничаващите вярвания“. Всички отричахме да имаме такива, а после той започна да изрежда примери и изведнъж – „О, да, и това е за мен“. Истината е, че в момента не мога да назова кой страх е останал в мен, защото се чувствам толкова „високо“ – от реакцията на публиката и от работата със Зия. Но ако се замисля повече – разбира се, като артист винаги работя върху стремежа към съвършенство. Уча се да го пускам. Ставам все по-добра в това, но понякога все още се появява мисъл: „Кракът ми в правилната посока ли е? Движението завършено ли е докрай?“...
Понякога се връщам към мозъка, вместо да действам инстинктивно. Това се случва с много артисти. Работим толкова упорито за тази „перфектна линия“. И точно това понякога използвам – когато си кажа: „Защо се опитваш да натискаш този крак? На тях не им пука. И без това, шпагатът ти е перфектен“.
Кога се чувствате най-много „у дома“?
- (Замисля се – бел. а.) Мисля, че когато съм сама. Защото съм много социална, обичам да давам, да се свързвам с хората. Но усещам нуждата от тези моменти на самота. Например, аз съм човек на ранното утро – ставам в 6:00 ч., лягам рано. Тази сутрин излязох да се разходя в парка. И почти всеки ден прегръщам дърво. Тогава се чувствам у дома – където и да съм по света. Дървета има навсякъде, слънцето грее навсякъде. Често плача от благодарност за всичко и за всички хора. И тогава отново се чувствам у дома...
Какво Ви дава сили в моменти на съмнение или криза?
- (Показва татуировка на френски, на свивката на лявата си ръка, на която пише Tout passe – бел. а.). Всичко минава. И доброто, и останалото...
Коя е най-ценната връзка, която изкуството Ви е подарило?
- Изкуството ми даде общност, която не е ограничена само до танците на пилон. Сега се връщам в Австралия, след седем години, и всички ме чакат. Казват: „Ако имаш нужда от дом, ела у нас“. Изкуството ми даде семейство, освен онова, което вече имам – едно по-голямо семейство. Често хората казват: „В живота имаш петима души, на които можеш да разчиташ“. Аз имам много повече – защото знам, че и те могат да разчитат на мен, и аз на тях...
Но не само това – изкуството ми даде общност в още по-широк смисъл – артисти или не, всякакви хора. Аз се интересувам от всички. Когато пътувам, често ме питат кое е най-хубавото място на света. Отговорът е – не къде, а с кого. Можеш да си в рая, и да е празно, и скучно. А съм била и в страна във време на война – и съм имала най-хубавото преживяване, защото бях с точните хора, които превръщаха всичко в нещо прекрасно.
През 2017 г. споделяте, че сте се научила да развивате способности, които никога не бихте могла да си представите: „Дори сега, все още откривам невероятните неща, които мога да постигна с работа, дисциплина, вяра и любов“. Споделете последното си откритие...
- Все още е така. Все още продължавам да откривам. Например, започнах да пея. Да! Почувствах, че използвам толкова много тялото си, а какво става с гласа ми?... И така започнах да работя с вокален педагог – изключителен артист и учител. В началото беше странно, защото уроците бяха онлайн и не можех да се гледам, докато пея. Но постепенно започнах. И първия път, когато успях да отворя очите си и да пея на глас, без да ме е грижа дали съседът или съпругът ми ме чуват, си казах: „О, Боже“. И заплаках.
Какво пеете?
- В момента работим върху песни на Лара Фабиан, както и на Морен – френска певица. Песента се казва You are my other.
„Убедена съм, че не бих могла да оцелея, без да съм страстна“, са Ваши думи отпреди осем години. Страстта постоянна величина ли е? Понякога не преминава ли в гняв, например...
- Чудесен въпрос. Много колеги и артисти ме питат: „Как успяваш да бъдеш винаги страстна към това, което правиш?“. Аз не правя едно и също всеки ден. Не излизам на сцена всеки ден. Понякога преподавам. Друг път не правя нищо. И после отново се връщам на сцената. Затова не ми омръзва. И когато не се занимавам с пилона, а правя нещо друго или нищо, на следващия ден отново съм въодушевена да се върна. Никога не съм чувствала гняв...
Една от любимите Ви книги е The Parfum (Парфюмът) на Патрик Зюскинд. Има ли връзка между танца и аромата на движението, което той пресъздава?
- Да, има връзка. Но за мен е дори повече – вкус. Има вкус на нещо пълноценно. Например, когато се движа, преди бях човек, който се стреми да угоди – да даде на другия да „опита“ вкуса. А после осъзнах – всеки готвач опитва храната си първо. Иначе как ще знае дали е добра?...
Наскоро, през 2023 г. признавате, че понякога имате нужда да успокоите честотата вътре в себе си. На каква честота се обикновено?
- Ако говорим в херцове, вероятно се мени през деня, дори през секундата, през дъха... Но усещам, че вибрирам на честота, която носи силна енергия. Аз я усещам като позитивна, но знам, че на някои хора може да им идва в повече. Случи ми се и вчера. И съм наясно. Затова се опитвам, както при радио, да сменям понякога честотата, за да не карам никого да се чувства неудобно. Защото някои хора не са готови или не искат да слушат тази „радиостанция“.
Например, в шоуто Pietà 2.0, когато правя контакт с очи с публиката – за едни това е твърде интензивно и не могат да издържат. Други плачат. Трети се усмихват. Вчера срещнах един мъж, поканих го да дойде на спектакъла, но енергията ми беше толкова висока, че той просто каза: „Не те познавам!“ и си тръгна. За него това беше „друга станция“.
Кога отказвате да чуете тялото си?
- (Замисля се – бел. а.) Мисля, че това е въпрос на лична преценка. Често се убеждаваме, че стоим по определен начин. Аз бих казала, че винаги слушам тялото си. Но вероятно терапевтът ми би казал: „Добре… Хайде да поговорим за това“. Защото понякога просто не искам да го видя или чуя в момента. Убеждавам се, че съм в хармония, а после нещо ме предизвиква и се оказва, че не съм. Тогава, с помощта на терапевта си, осъзнавам, че всъщност не съм била толкова уравновесена...
Мисля, че понякога това е и форма на защита – иначе би било постоянна битка, 24 часа в денонощието. Нужно е понякога да си кажеш: „Добре съм така! Такава съм! Това съм аз!“. Например, аз казвам, че съм „сутрешен човек“. Може би изобщо не е вярно, но съм убедила себе си, че е така и засега това ми върши работа...
Все още ли заключвате телефона си, когато сте вкъщи?
- Да. Например, със съпруга ми имаме такова правило и го спазваме. Днес той ми се обади, а аз в същото време отговарях на съобщение. Той ми каза: „Ще ти звънна по-късно, не си на разположение“. И ме „сгълча“, както и аз понякога него. Казах: „Извинявай, благодаря, че ми го напомни“. Защото наистина не бях присъстваща. Ако говоря с него, няма да отговарям на някой друг. Същото е и когато съм с хора – ако гледат в телефона си, казвам: „Добре, аз ще си тръгна, защото не си на разположение“.
У дома се стараем да сме напълно тук и ако някой наруши това, просто се напомняме един на друг: „Тук ли си, свързан ли си с мен?“.
Споменахте съпруга си няколко пъти. Малко съм объркан, защото в едни интервюта казвате, че е художник, а в други – че е спортист...
- Той е всичко това. Същият е като мен. Един човек!
На една честота сте...
- Точно така. Дейвид е художник, но е и маратонец. Освен това е и невероятен инженер – като Зия. Даже си приличат. Има дълга коса и е много красив. Но е от Каталуния. И е много хубаво, че споменахте това, защото днес чух нещо, което искам да споделя. За да оцелеем в днешния свят, ключът не е да бъдем специалисти, а генералисти. Защото специалистът…
Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?
- (Замисля се – бел. а.) Да. Искам да вярвам, че е светлина. Във всякакъв смисъл, който можете да вложите в тази дума.
Как бихте продължила изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- Живота (Прави пауза – бел. а.). И смъртта. Защото без смърт няма живот. Има една красива история за две малки момичета – едната се казва Живот, другата – Смърт. Представете си, че са близначки. Смъртта винаги плачела. Всички празнували Живота – рождения ѝ ден, веселбите… Особено в нашата култура, европейската. А един ден някой попитал Смъртта: „Защо винаги плачеш?“. А тя отговорила: „Защото никой не ме вижда такава, каквато съм. Аз съм като сестра си. Но вие ме третирате като лошото момиче, като тъмнината. А аз съм само нейно допълнение. Ние сме едно и също“.
Баща ми почина в планината при злополука, докато правеше това, което обича. Тогава не плаках. Почувствах спокойствие. Почувствах, че всичко ще бъде наред. Не съм изгубила баща си. Той изгуби живота си. Но баща ми е тук. Вчера получих късметче от ресторанта, в който бяхме, на което пишеше: „Съдбата избира. Но ние решаваме как да я приемем“...
Марион Крамп е родена през 1983 г. в Лурд, Франция. Тя е артистка, утвърдила се като известна фигура в света на танца и движението. Започвайки своето пътуване на 25 години към гъвкавостта и танците на пилон, бързо е призната като глобален посланик на движението, духовността и артистичността. По-късно добавя и техниката със суспензия за коса към репертоара си, разширявайки границите на физическото изразяване. Нейният ентусиазъм я отвежда по целия свят, където споделя уникалната си комбинация от танц, хумор и духовна проницателност чрез майсторски класове и представления. Известна като „артист на духа“, Марион вярва в уникалността на всяка личност и историята, която всяко тяло разказва чрез движение – убеждение, което е централно за нейната работа. През кариерата си е печелила няколко награди във въздушното танцово изкуство, включително френски шампион по танци на пилон през 2012 г. и трето място на Световното първенство IPC през същата година. Нейните постижения включват също второ място на френското първенство по танци на пилон през 2010 г., трето място на Световната купа по танци на пилон през 2011 г. и полуфиналист на Got Talent France/Romania през 2020/2021 г. В допълнение към състезателния си успех, Марион е била отличена с различни награди, като Pole Idol през 2013 г. и наградата Representin за най-положителен модел за подражание в общността на танцьорите на пилон през 2014 и 2016 г. Кариерата ѝ в представленията е също толкова впечатляваща, с изяви на сцени по целия свят, включително Friedrichstadt Palast Berlin, GOP Show концепции, Ali de la Liberta от Андреа Бочели, както и множество гала и частни събития по целия свят. Тя също има опит като бивша подводна танцьорка на свободно гмуркане с Bastien Soleil. Подкрепяна от компанията Lupit Pole, Марион продължава да изследва движението и да споделя своята страст със света, вдъхновявайки другите с артистичността и духа си, както на сцената, така и извън нея.
Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase
Последвайте btvnovinite.bg във VIBER
Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM
Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK
Последвайте btvnovinite.bg в TIKTOK
