Това е представление, което не просто трябва да се гледа отблизо. А под лупа. Или дори под микроскоп. Защото с всяка една от тези 75 минути нюансите на дъното, към което върви човек, стават все по-зловещо различими и трудни за преживяване отдалеч...
Трябва да си в опасна близост с него – с движенията на очите, устните, ръцете, вибрациите на тялото. За да преживееш тази не само житейска равносметка на умиращия в самота старец. Това е приказка за дъното, по Бекет, разказана от долината на неизбежното черно. Става още по-интересно, когато разказвачът е Малин Кръстев, а долината, в която е поставен, е изваяна от Иван Добчев.
Не е трудно да поставиш актьор в кутия, но е забележително, когато един от най-добрите български актьори участва в пободен експеримент. И почти през цялото време е лишен от възможността да говори, че и да се движи. И, въпреки това, размазва с присъствието си...
„Кутия трета, ролка пета. Кутия пета, четвърта. Втора. Девета... Най-после мама е спокойна. Черната топка. Кестенявото слугинче. Леко подобрение на домашното състояние... Забележително равноденствие...“. Крап на 39 срещу собствената си версия на 69 е тъжна песен за човешката уязвимост, презрение и страх.
В този спектакъл Иван Добчев прави компилация от едноактната пиеса „Последната лента на Крап“ (Krapp's Last Tape), от 1958 година, и драматичния монолог „Не аз“ (Not I), писан през 1972 г. Общото между двете заглавия е черното и лъчът светлина, който всъщност никой не забелязва. Мъжът е Крап, жената е Не Аз. И двамата са наказани от Бог, по своему. И двамата носят у себе си извратеното удоволствие от страданието и болката. И двамата са глас в тишината на (не)съществуващи призраци, родени от нищото.
„Последната лента. Не аз“ е театрална композиция, в която се създава усещането, че режисьорът се противопоставя на самия себе си. Това се случва извън идеята да обедини два текста, двама герои, мъж и жена, минало и настояще... Малин Кръстев като Крап, подобно на магнетофонната лента в ръцете му, превърта от състояние в състояние – от нетърпеливост и въодушевление към безпомощност и сенилно дърдорене. Неда Спасова като Устата, която според Бекет е „орган на излъчване, без интелект“ звучи от сцената с напевния говор, запазена марка на режисьора от „Сфумато“.
Малин Кръстев е актьор, с чиято поява на сцената нерядко започва същинската част на представлението – заради умението да създава актьорски връх от всяка роля. В „Последната лента. Не аз“ създава своята Малинова долина, на която би завидял и Бекет. И, със сигурност, би съжалил, че не е имал възможността да пише специално за него.
„Искам да посветя това мое посягане към Бекет на паметта на двама мои любими приятели – Крикор Азарян и Наум Шопов, които в залеза на така наречения зрял соцреализъм се бяха одързостили да поставят „Последната лента“. Незабравим спектакъл. Нямам думи да опиша ефекта от него върху цялото ни тогавашно театрално мислене. Много ми се иска нашият спектакъл да произведе този ефект и върху сегашното ни театрално състояние“, казва Иван Добчев.
В „Последната лента. Не аз“ участват, освен Малин Кръстев, Станислав Ганчев – с гласа си, и Неда Спасова – с кукла. Преводът е на Антония Парчева. Музиката е на Асен Аврамов. Сценографията е на Никола Тороманов и Иван Добчев , костюмите са на Сузи Радичкова.
