Love Power. Life & Passion. Love & Pain. Love Prophet. Live Poetry. Loud & Pure. Long Play. Let’s Play. Lone Phoenix. Loving Rebel. Limitless Performer. Legend in Progress... Всичко това е тя. LP. Останалото е музика – отвъд нотите, отвъд думите и отвъд обичайното разбиране за артист(изъм).
Малко след 21:00 ч. на 9 август тя излезе на сцената в София. В 22:25 концертът вече беше приключил. Осемдесет и пет минути, които обаче имат усещането за много повече. Не защото всичко е било грандиозно. Напротив. LP не е артист, който има нужда непрекъснато да обяснява себе си. Не говори много. Не прекъсва музиката с дълги обръщения. Казва само най-важното и после оставя песните довършат изречението...
В началото идват Girls Go Wild, Everybody’s Falling In Love, The One That You Love и When We’re High. Концертът тръгва с енергията на човек, който няма намерение да чака разрешение да бъде свободен. А в гласа на LP има нещо едновременно необуздано, невероятно прецизно и животински грациозно.
И свирукането. Онзи характерен звук, който в нейните песни не е просто ефект, а сякаш втори глас. На живо той придобива още по-особено значение. Свири и пее така, сякаш това е най-естественото нещо на света. Като гениален хлапак, който те обсебва с непосредствеността си... Почти като Чаплин, ако беше певец...
И докато я слушаш, потъвайки в песните и настроението ѝ, започват да идват въпросите. Имало ли въобще случай, в който тя да мрази откровеността? Абсурд. Кога за последно е написала песен, която да я уплаши – не защото е лоша, а защото е прекалено честна и разголваща? Може би всяка песен трябва да бъде такава. Коя част от себе си като личност все още се опитва да приеме, освен сърцето? Какво все още не може да каже с гласа си? Този въпрос изглежда почти парадоксален, защото LP сякаш казва всичко...
И точно тук се появява едно от най-интересните противоречия в нейния артистичен образ. Кое хората идеализират в характера ѝ на артист, а всъщност е слабост? Има ли изобщо такава слабост? Защото LP е артист, който превръща уязвимостта в сила, без да се опитва да ни убеди, че е силен.
Благодаря ти
LP не говори много между песните. Но когато говори, има значение. „Как върви лятото, хора? Забавлявате ли се? Толкова е красиво, такава прекрасна нощ. Вие сте невероятни, благодаря ви“. И след това: „And the astronauts, they were so awesome. Thank you guys“.
Астронавтите са „Керана и космонавтите“, българската група, която подгрява концерта. И LP не пропуска да им благодари. Това също е част от онова отношение, което постепенно се превръща в един от „козовете“ на вечерта – уважението към хората отсреща, преди теб, около теб, заедно с теб... Има нещо почти старомодно в това. Все още има артисти-звезди, които приемат цветя и подаръци от публиката. Артисти, които не се „страхуват“ да слязат сред хората и да поемат цялата им обич, а след това да я върнат стократно...
Обменът на енергии е зашеметяващ. Това, което „излиза“ от сцената, е феномен. И в него има и един елегантен флирт – онзи флирт между артист и публика, който не е поза, а игра на доверие. Тя им се отдава, те ѝ се отдават. Няма нужда някой да казва, че тази връзка съществува. Тя просто се случва.
Може би затова и една от най-важните думи на вечерта е толкова проста – Благодаря ти. Не „Благодаря“. Не „Благодаря ви“, а „Благодаря ти“. На български. В тези две думи има желание за близост. Очакване за близост. За радост. За взаимно преливане. LP не говори на абстрактната „публика“. Говори на някого. На теб. На мен... Извикано на глас, но тихо, лично и с много повече смисъл, отколкото изглежда на пръв поглед...
От любовта към прошката
След Shelly, Love Lines, One Like You, Into The Wild и Dayglow, концертът постепенно променя своята температура. И тогава идва Love Is All I Have.
LP обяснява: „Това е нова песен. Казва се Love Is All I Have. За прошката е. Знаете, просто казваш: „Хей, човече, това беше хубаво. Ти беше страхотен. Нещата не са били лоши. И все още те обичам. Ти си добър човек“. Трудно е да се измисли по-просто обяснение за прошката. И може би точно в това е силата му.
Не всяка любов трябва да завършва с победител и победен. Не всяка раздяла трябва да превърне единия в злодей, а другия в жертва. Понякога можеш да кажеш – беше хубаво, ти беше добър човек, аз все още те обичам, и въпреки това продължавам напред. Това сякаш е особено важна точка в драматургията на концерта. Защото сетлистът не е просто подреждане на песни. Той има сюжет...
Сетлистът. Като емоционална история
Първата част е по-игрива, свободна, физическа. Girls Go Wild, Everybody’s Falling In Love, The One That You Love, When We’re High – любовта тук все още има адреналин, риск, движение.
Следват Shelly, Love Lines, One Like You, Into The Wild, Dayglow. Има усещане за навлизане навътре – от общата еуфория към по-личната територия. А после идва онази важна среда на концерта – Love Is All I Have, Special, Dreamer... Това вече не е просто любовта като влюбване. Това е любовта като избор. Като прошка. Като приемане. Като признание на другия.
LP казва: „Тази песен е за вас. Казва се Special. Благодаря ви толкова много. Наистина съм толкова щастлива да ви видя тази вечер“.
„Толкова е красива тази нощ и страната ви е толкова красива, че ви има тук днес, и ние наистина си прекарваме страхотно. Благодаря ви толкова много“, продължава тя.
В този момент вече е ясно, че концертът не се движи само от песен към песен. Той се движи от чувство към чувство... От свободата към близостта. От близостта към любовта. От любовта към прошката. От прошката към раздялата.
Lost on You и невъзможността да се върнеш назад
Lost On You е песен, която трудно може да бъде просто поредният номер в сетлиста. Тя е своеобразна емоционална граница. До този момент любовта все още може да бъде спасена, преосмислена, простена. След нея вече започва територията на последното.
One Last Time. Long Goodbye. И LP го казва съвсем директно: „Това е толкова дълго сбогуване“. А след това идва и новата песен – Best In Life. „Не искате ли най-доброто в живота? Не мислите ли, че заслужавате най-доброто в живота? Добре. Това е нова песен за вас. Нека я чуем“...
Между любовта и свободата. Между близостта и самотата. Между това да се задържиш и това да пуснеш, както е в Tightrope. LP предизвиква още преди да си си формулирал въпросите – кое изкушение е по-голямо, любовта или свободата, кога един артист се влюбва повече в свободата, отколкото в хората, които обича... И може би няма отговор. Въжето, по което вървиш всеки ден...
Ще сляза при вас
Към края LP отново показва онази близост, която превръща шоуто в много повече от изпълнение: „Какво имате? Какво ще направите? О, ще бъда долу. Ще сляза при вас. Не се притеснявайте“.
„Гледам ви. Гледам ви. Гледам ви“, продължава тя, смеейки се. И май това е почти всичко, което трябва да знаем за този концерт. Защото и публиката я гледа. Но и тя гледа публиката. В крайна сметка, LP е ходеща обич (Love in Progress). И може би това е най-точното определение за усещането след концерта. Не звезда. Не вокалист. Не автор на хитове. Не дори просто артист.
Тя е човек, който превръща любовта в действие – в глас, в свирукане, в жест, в движение, в поглед, в това да слезе сред хората, в това да приеме цвете, да благодари на българската група, която е излязла преди нея, да каже на български „Благодаря ти“. Има артисти, които искат да бъдат обичани, а тя като че ли първо идва, за да обича...
Свързана новина
Въпросите продължават да се връщат, продължават да идват и нови. Коя част от себе си още не е приела? Какво още не може да каже? Кога честността става страшна? Кога любовта трябва да бъде заменена със свобода? Кога сбогуването престава да бъде загуба и се превръща в шанс? LP не дава отговори. Тя пее. И оставя всеки от нас да намери своя отговор между нотите...
Изберете bTV Новините като ваш любим източник в Google
