Той е изящен, без да губи и грам от излъчването си на мъж. Роден е в Страната на изгряващото слънце, но вече десет години талантът му изгрява предимно в Европа, и още по-точно – в Германия, където живее...
За едно от своите представления се вдъхновява от метрото в Токио, Мик Джагър и баба си, и така създава своеобразна танцова епопея, в която събира в едно цяло няколко от нещата, които го вълнуват – прекомерната употреба на емотиконите, състоянието на истинските чувства в ерата на дигиталната фалшивост и повърхностната комуникация.
Кенджи Шинохе е артист без възраст. На сцената може да изглежда и на 20, и на 50, и на 70, но не само заради гена си, а заради своя дух. Защото, освен талант в танца и хореографията, той е човек, чиято същност показва красотата на удивлението, чистотата на радостта, ефекта върху сърдечния ритъм от изненадата, божествеността на възхищението... Самоиронично се определя като „малки очички и вечно отворена уста“, и... пънкар – заради философията на пънка DIY – Do it yourself. Но той е много повече от просто един артист на свободна практика.
Разгледай онлайн нашите промоционални брошури
"Само когато танцувам, се чувствам жив и щастлив", казва Кенджи. Свободният дух, който излита от бутилката сравнително късно, но за сметка на това остава отворен и кръжащ, за да може да изнася по 50 представления годишно, и то по целия свят...
Кенджи Шинохе, в разговор с Даниел Димитров – защо чувства лична връзка с Япония, но не и по отношение на танца, за Пина Бауш и нейната школа, за неговия пънк стил, за философията на танца и евентуалното бягство от Германия, за професионалния и персоналния комфорт там, за повърхностната комуникация...
Кенджи, успя ли да видиш цъфналите дървета в София?
- Да, да! Видях ги вчера сутринта, докато се разхождах из София. Видях голямата църква и посетих един от музеите. Приятели ми казаха, че това е място, което не бива да пропускам. После пордължих с разходката, а вечерта бях на ресторант. Опитах и традиционна българска кухня, която беше наистина чудесна.
Знаеш ли, че в един от парковете на София има японска алея с над сто сакури и всяка година се празнува Ханами?
- Наистина ли? Не го знаех! Това е страхотно.
Чувстваш ли се свързан с Япония, или по-скоро се приемаш за космополит?
- (Смее се – бел. а.) Моите родители все още живяет в Япония. Така че се чувствам свързан с Япония, по някакъв начин, тъй като поддържам връзка с тях. До 25-ата си година живях там. Така че, ако говорим за лична връзка с Япония, има такава, но ако говорим за танците – не.
Има ли танцьори в семейството ти?
- Не. Майка ми и баща ми работеха в завод за метали. Като малък много танцувах със сестра ми различни валсове и танга.
А имаш ли танц, посветен на баба си, с която всъщност започваш да танцуваш?
- (Смее се – бел. а.) Нее. (Замисля се – бел. а.) Баба ми не беше професионална танцьорка. Танцуването ѝ беше като хоби. Веднъж седмично отиваше в близкия културен център, заедно с още много други пенсионери. Те танцуваха за здраве, така да се каже. В един момент, аз започнах да ходя с нея и всички много ми се радваха, тъй като бях единственото хлапе. Винаги ми даваха бонбони и шоколадчета.
Затова продължих да танцувам – не заради самите танци, а заради сладките неща, които получавах. Малко по малко обаче започна да ми харесва да танцувам на музика, въпреки че нямах партньор. След това сестра ми започна да танцува с мен и станахме двойка на дансинга.
„Не става въпрос за изкуство, нито за чиста техника. Става дума за живота и следователно – за намиране на език за живота", казва Пина Бауш, чиято школа си завършил в Германия. До този момент успя ли да намериш своя език на живота чрез танца?
- Да, там ни обучаваха на нейната техника и нейната философия на танца. Един от професорите казваше: „На сцената можеш да разбереш що за личност е един танцьор – дали е чиста душа или мръсник, или луд, или сладък, или честен... Ако искате да бъдете добри танцьори, трябва да бъдете добри хора в живота“.
Често се връщам към тези думи във всекидневието си. Затова се опитвам да бъда честен към хората и да уважавам тяхното мнение. Не съдя никого. Просто отварям съзнанието си, защото вярвам, че всичко това се вижда, когато съм на сцената.
А защо по-често танцуваш сам?
- За мен е важно да танцувам, и то колкото се може повече. Няма значение дали съм сам или с някой друг. Тази година ми предстои премиера в Германия, в която сме трио – аз и още две момичета.
Как би описал стила си?
- Пънк.
В едно интервю от 2023 г. казваш, че си повлиян от духа на старите пънк рок групи...
- За мен пънк дух означава да бъдеш индивидуален. Знаеш, че основната философия на пънка е DIY – Do it yourself.
Моите любими пънк банди все още концертират, но го правят заради собствения си кеф, те не са част от големи музикални компании, не пълнят стадиони и арени. Споделят с публиката това, което обичат, и вярват най-вече в себе си. Този свободен дух е много вдъхновяващ. Аз също не съм част от голяма компания, аз съм артист на свободна практика. Сам си организирам всичко и поемам цялата отговорност върху себе си.
Как се справяш сам с това? Тази година имаш 50 дати с ангажименти по целия свят...
- Не е толкова сложно. Всичко е въпрос на комуникация, а аз обичам да го правя. Много по-трудно е да създаваш връзки, ако си част от нещо голямо, преживял съм го и знам какво е. Появяват се много хора по веригата и се губи общуването лице в лице, а не рядко се появяват и много проблеми.
На сцената помага ли ти това, че си учил философия на танца?
- Не бих казал, че няма значение. Само когато танцувам, се чувствам жив и щастлив. И най-странното е, че не мога да обясня защо това е така. Знам, че трябва да продължавам, докато мога и да следвам това свое чувство...
Защо един японец избра Германия, само заради работата ли?
- Бях на 20 и учех в университета, когато за първи път гледах творба на Пина Бауш в театъра. Бях шокиран. Буквално преобърна живота ми. Реших, че веднага трябва да започна да се занимавам със съвременни танци, а не с класически.
Но в Япония е почти невъзможно да започнеш да учиш танци на тази възраст, защото школите са предимно за деца. Невероятно скъпо е да направиш клас за възрастни, а няма учители за това.
В Германия университетите са безплатни. И там можеш да взимаш колко си искаш часове, освен това можеш да започнеш като начинаещ. Затова отидох там...
Намерил си професионална среда за танците, но успя ли, за тези вече десет години, да намериш и персонален комфорт, приятели, среда?
- Да. Повечето от приятелите ми са танцьори или са свързани с танците. Истината е, че там се чувствам много добре. Ритъмът на живот ми допада, защото в Токио е пълна лудница, всеки бърза с нечовешка скорост, всяка секунда е от значение. Докато в Германия не държат много на точността.
Би ли напуснал Германия някой ден?
- Да, защо не. За мен е важно да живея на място, в което мога да бъде достатъчно гъвкав, за да пътувам и танцувам – днес в Африка, а утре – в Азия. Пък и в Германия имам проекти, по които работя, затова все още съм там.
Сподели, че обичаш да гледаш представления на твои колеги...
- О, да, всяка година гледам поне по сто представления. Бих казал, че 90 на сто на тях не са ми интересни, но понякога попадам на много вълнуващи неща.
Казваш, че твоето представление „K(-A-)O“ е посветено не прекомерната употреба на емотиконите, истинските чувства в ерата на дигиталната фалшивост и повърхностната комуникация. Често ли ти се налага да водиш повърхностна комуникация?
- Не е толкова лошо човек да води повърхностна комуникация (Смее се – бел. а.). Имам предвид, че всичко е въпрос на техника и подход как общуваме с хората. Например, когато гастролирам на непознати места, аз срещам хора, които са на съвсем друга вълна, много различна от моята, с друг начин на мислене. Често попадам на технически екипи, които не са достатъчно запознати с работата си, но аз никога не правя проблем от това, не се карам, не вдигам скандали. Защото, в крайна сметка, всички ние работим за едно и също нещо, в случая – моето шоу. В тези случаи, няма нужда от „дълбока“ комуникация, ние просто говорим по работа.
Случвало се е да пуснат грешна музика или да стане технически гаф, или тотално да се обърка реда на представлението, но какво полза има от това да търсиш сметка за нещо, което вече е минало. Не можеш да промениш нищо...
В живота не е по-различно. Ако си в магазина, например, за какво ти е да водиш задълбочени разговори с някого? В Япония ние всички сме много любезни един към друг, но в това също няма кой знае каква дълбочина, а и не е необходимо. Това е култура. Не мисля, че е фалшиво. Достатъчно е да общуваш задълбочено с най-добрите си приятели или с гаджето си, със съпругата или съпруга си. Не е нужно да се отваряш за всеки.
Имаш ли любим емотикон?
- Да, това е този, който използвам на сцената, и на който е кръстено представлението. Моите приятели казват, че това съм аз – малки очички и вечно отворена уста (Смее се – бел. а.). Затова реших да кръстя шоуто така – на себе си, едва ли не, и в началото танцувам с маска на лицето, която е същият този емотикон.
Има ли дума, която най-добре те описва като човек?
- (Замисля се – бел. а.) Танцьор (Смее се – бел. а.).
Как би продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- ...танца. Какво друго да обичам... (Замисля се – бел. а.) Танцът е моето всичко. Това е основното нещо в моя живот сега. Танц, танц, танц. И музиката, но си пея само вкъщи, като хоби.
Дрънкам на една китара, но не свиря пред публика, защото съм пънкар (Смее се – бел. а.). Приятелите ми са убедени, че моят живот е твърде скучен, тъй като е свързан само с едно нещо. Но аз не мисля така (Смее се – бел. а.).
Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase
Последвайте btvnovinite.bg във VIBER
Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM
Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK
Последвайте btvnovinite.bg в TIKTOK
