Животът му е като картина в непрестанно движение – такава, каквато е и линията на неговите филми, опери, пиеси и романи. Защото и малкият театър в Полша, и най–големите лондонските сцени, и  ретроспективната изложба в музея за Съвременно изкуство на Ню Йорк съхраняват творбите му. Лех Майевски е тазгодишният специален гост на "Международния София филм фест". 

Намирам кариерата Ви за една от най–непрекъснато променящите се, които съм срещала. Определяте ли се все още само като създател на филми?

Не, със сигурност не. Създаването на филми е важна част от моя живот, но не и целият ми живот. Започнах професионалният си път като художник и поет, затова тези две поприща все още са в основата на това, което правя. Да, артист съм, имам изложби по цялото земно кълбо и ретроспектива в музея за съвременни изкуства на Ню Йорк , но работя и в театъра, държавните опери на Европа, снимам сам филмите си, често и композирам.  Така че е някак си естествен поток някои неща трябва да бъдат написани като роман, някои като филмов сценарии,  а други са създадени  за инсталации в музея. Когато правиш филми често чакаш за всичко, да те одобрят проекта ти, да го финансират , чакаш докато издържиш. Но аз не обичам да чакам, през това време правя изкуството си и съм независим.

Да се върнем обратно през 1977, тогава вие сте още ученик в Полша, как на един ученик му идва идеята „Добре, ще снимам пълнометражен филм“?

Идеята ми дойде във Венеция, имах чичо там, преподаваше музика в консерваторията, през ваканциите го посещавах и точно там се впечатлих от една картина, „Темпеста“ на Джордано, което означава „Буря“ и свързах тази рисунка с филма на Микеланджело Антониони „Увлечение“. И картината и филма  докоснаха  душата ми и така се замислих, че ако Лука Джордано бе жив щеше да прави точно такива филми и така реших да отида във филмовото училище на Лодз,  Полша .

Две години по–късно операта "Одисей" е билетът на Майевски за Щатите и Холивуд. Младият творец започва да работи с имена като Дейвид Линч, Дейвид Бауи, Самюел Бекет и Виго Мортенсен.

Всъщност аз открих Виго Мортенсен като актьор. Харесвах в него тази концентрация, специфичната вглъбеност и това беше първата му голяма роля във филм. Снимахме “Евангелието според Хари” (1994) в Полша, беше много лудо, сетът беше една огромна пустиня, сред плажните дюни и Виго винаги тичаше гол сред дюните, покриваше се само когато снимачният екип се появяваше.

Защо избирате главните герои във филмите Ви да бъдат артисти, а не гангстери, полицаи, лоши момчета?

Мисля, че артистите живеят много по–интересен живот от някои полицай или злодей например . Сцените на живия живот са моето вдъхновение: да изследваш реалността и да създаваш от нея изкуство. А тази  действителност сама по себе си е толкова странна: някаква нелепа война се води на метри от нас, след епидемия подобна на чумата, наречена КОВИД , парализирала света за две години. Хората по целия свят живеят в пълен страх , страхуват се от всичко, ходят с маски, изгубвайки лицата си, изгубват и близостта с и сега всички са още по–уплашени, защото никой не знае какво ще направи Путин, докъде ще разпростре властта си, ще използва ли химически оръжия , навсякъде се изговарят тези страхове, лудост е, но я живеем в действителността.

Да, хората бягат от живота си, за живота си

Добре го казахте.

Най–новият Ви филм „Бриджит Бардо:завинаги“,  ни води в една друга действителност - тази на комунистическа Полша и бленуваните икони на киното.

В  моето детство имаше малко такива имена като Бриджит Бардо, София Лорен, обожествявани актриси, те бяха и Афродита, и Венера.  Сега си в гора от имена, но тези имена не носят тежестта.  Така беше и с „Бийтълс“, когато те свиреха една песен, целият свят беше в състояние да я запее, сега не е лесно да спреш някой на улицата и той да е в състояние веднага да запее този мимолетния хит на дадена група.

В  „Мелницата и хлябът“ Вие рисувате една голяма картина, как успяхте да я напълните с действащи актьори?

Много сложен процес, първоначалната ми идея изглеждаше като евтин телевизионен филм, осъзнах, че Питер  Брьогел, на чийто картини са базирани и моите сцени е използвал различни перспективи, рисувал е от много ъгли, а камера като тази, която ни снима в момента има само един ъгъл.  Бяхме принудени да снимаме всяка частица поотделно и след това да обединим тези фонове. Необичаен подход , но запазихме Брьогел, беше важно за мен.

Преподавате също на студенти, показвайки им точно този символизъм на всяка една картина, езика на изкуството. Кое е най–важното нещо, което искате да споделите с тях в този процес?

Най–важното е да казват историята си невидимо, със символи, да скрият дълбокия смисъл във всяко едно продуцирано изображение, защото днес сцените са плоски, те нямат допълнителна стойност като картините на миналото.

Тоест ги отвеждате в миналото, не в бъдещето

Трябва да се научим от миналото, защото се превърнахме в идиоти на съвремието.  Образователните системи произвеждат кутии. В миналото хората са били толкова по–добре образовани от сега, в момента голяма част от нас  сме ходещи неграмотници с телефон в ръка, а това не е хубаво. Преди няколко години например  имаше един тест пред университет във Франция, питаха студентите там най–обикновени въпроси свързани с география, математика, почти никой не можеше да отговори а те са студенти в университет. Влизат и излизат от висша образователна институция.

Ще имате и майсторски клас в рамките на „София филм фест“ 2022. Какво очаквате от студентите тук?

Да оцелея след въпросите им.

За да научите първи най-важното, изтеглете приложението на bTV Новините за Android и iOS!

Бъдете с нас и във Facebook и Instagram!