Тъжно е, но все още има хора, които смятат, че цялата информация за него може да се изчерпа със създадения през 1980 г. филм за Сид Вишъс и Sex Pistols. А това е само голямото, силно и взривяващо начало на един творчески и личен живот, превръщащ самия живот в кино летопис. Всеки момент е уловен от влудяващо точните очи на Лех Ковалски и остава неизменна част от пъзел, в който всичко друго може да бъде подменено, но не и частиците, създадени от него.
За музиката, за социалните права, за свободата, за равенството, за възможността да избираш, за възможността да протестираш – всичко това минава през него като режисьор и оператор, ангажиран с темата от първо лице. И точно това го прави непреходен и в един изумителен псевдоконформизъм, който в същността си е бунт от най-високо ниво. Бунт на интелектуалец и аутсайдер едновременно.
Разговорът с Лех Ковалски е като извор, от който пиеш непрекъснато, но жаждата остава през цялото време. Жажда да искаш още и още, да усещаш и да попиваш от вселената на този съхранил се с безупречна чест мъж. Сякаш самоизваян от собствената си многоцветност и невъзможността да бъде „допълван“ от други...
Лех Ковалски в един дяволски жив разговор – за кино, за пънк и за оцеляване. За липсата на щастие и невъзможността да съществуваш само с идеалите си. Какво е да загубиш почти всичко. За движението, спомените, вещите и боклуците, без които винаги ще можем. За Париж, за Франция и културата на тази страна. За конфликтите – вътрешни, междукултурни, личности, социални, политически, артистични. И защо пренарежда документална реалност така, че тя да се превърне в художествена измислица...
Г-н Ковалски, Вие сте първият гост на „София филм фест“, още от времето, когато той се казва „Мюзик филм фест“...
- Да, гостуването ми тук преди много години беше за мен много важно преживяване. Тогава живеех в Щатите и не бях щастлив там. Дойдох, огледах се и си казах, че може би трябва да се преместя в Европа. Тук се случват много неща, стават промени, докато там хората живеят в някакво самодоволство, което тук като че ли го нямаше...
Две години по-късно ми се отвори възможност да снимам филм в Полша. И след това наистина се преместих на Стария континент. Живях в Полша, в Англия, във Франция. Така, че това беше много важен момент за мен, много съм доволен. Въпреки че по онова време в София беше пълен хаос, на мен много ми хареса.
А сега, днес, щастлив ли сте?
- (Смее се – бел. а.) Аз всъщност никога не съм бил щастлив.
Правя филми за тежки обществени проблеми. Преди четири години се върнах в моя роден град, в Щатите, и направи филм за него (Филмът е I Pay for Your Story/Плащам ти за историята, 2017 – бел. а). В момента там е катастрофа. Цялата централна градска част е едно гето, където живеят само бедни хора от малцинствата. В града има пет затвора...
След това направих филм за един американски инди[i]анец, който се затруднява да се впише в американското общество, включително и в своята собствена общност. Аз го поканих да живее един месец с мен в Париж, като му позволих да живее като жена. В Париж той се идентифицира с афганистанските бежанци. Затова и филмът се казва „И това е Париж“ (This is Paris Too, 2020 – бел. а).
Правих филм и за френските работници, които се бунтуват срещу системата и заплашват да взривят заводите, в които работят (On va tout pеter/Разбий го на парчета, 2019 – бел. а)). Сега, в момента, снимам в Пиренеите дребни фермери, които се опитват да се съпротивляват срещу корпоративната система на земеделието и агробизнеса. Филмът е за това какво ядем, как се произвежда храната, какво е нейното качество и как това се отразява на околната среда. Така, че това са нещата, които ме вълнуват, и няма как да съм много щастлив в този свят...
Вълнувате се от различни теми, но как се стига до създаването на филм?
- Аз не гоня линейки, образно казано. Не търся темите си, те сами ме намират. И, ако всичките теми, по които съм работил, са по някакъв начин свързани с моя живот, и, ако човек погледне филмите ми през годините – това е нещо като моя биография.
Интересуват ме аутсайдери, хора, които са извън системата, които не я приемат и се опитват да я променят. Не знам дали може да се промени системата, защото е много трудно. Може би, целта им е по-скоро да намерят някакво свое място в системата така, че да могат да бъдат щастливи и да си съжителстват по някакъв начин.
Мисля, че е много важно, когато човек се бунтува. Защото това е начин да откриеш своята собствена идентичност, да откриеш кой си ти. И, когато аз правя филми за тези хора, аз свързвам моята идентичност с тях и самият аз се чувствам като борец.
Аз имам и свой собствен подход към киното. От една страна, това са документални филми, но от друга страна – не са, те са игрални. Взимам една фактическа документална реалност и я пренареждам във филма си така, че тя да се превърне в художествена измислица.
Вие всъщност обяснявате Вашата гледна точка към така нареченото независимото кино, към което често Ви причисляват...
- В днешно време вече дори не знам какво означава независимо кино. Според мен това вече няма никакъв смисъл. Опитвам се да намирам финансиране за моите филми. Не бих искал да правя кино, което предварително е обречено на неуспех и е ясно, че никой няма да гледа.
Бих искал филмите ми да провокират хората, да имат силно въздействие. Надявам, се че дори да не гледат моите филми, те ще чуят за тях и дори само това дава някаква сила – с този дух на аутсайдера, на бунтаря. Има го и това, че моите филми са много тясно свързани с икономиката и икономически проблеми...
Пазите ли все още камерата Super-8, която получавате като тинейджър и на 14 правите своя първи филм The Danger Halls?
- Не, не я пазя. Аз в продължение на няколко години бях бездомен. Много пътувах, движех се от едно място на друго, бях известно време в Мексико. И тогава загубих много неща. Всъщност, загубих почти всичко...
След това няколко пъти се пренасях, живях на различни места. Например, когато отидох да живея във Франция, взех със себе си 900 килограма филмова лента, която трябваше да монтирам. И заради това загубих много неща, които просто не успях да взема.
Но аз през целия си живот съм в движение и не искам да нося нищо със себе си. Нямам нужда от някакви стари предмети, те са просто тежест, която ме обременява и не ми е необходима. Имам нужда да се откъсна и да погледна нещата с нови очи.
Когато майка ми почина в Щатите, тя имаше голяма къща на три етажа, пълна с вещи. След като си отиде, аз прегледах всичко... Ужасно много обичах майка си, но си дадох сметка, че това са просто някакви боклуци, които не са нужни на никому. Не знам дали това е отговор на Вашия въпрос...
Какво друго пазите от тогава – като спомен от тези години?
- Много ми е трудно да отговоря на този въпрос, защото аз съм вече един възрастен човек (Усмихва се – бел. а.). Щастлив съм, че оцелях, затова спомените ми от тези години са спомени за оцеляване.
Тогава, както и сега, се опитвах да оцелявам. В този смисъл, може би повтарям живота на майка ми. Спомените ми донякъде са подобни на нейното преживяване. Тя успява да оживее след лагерите на Сталин. От там успява да избяга в Иран, в Индия, в Африка, в Англия и накрая – в Щатите. Едно постоянно бягане и пренасяне, преместване, едно постоянно оцеляване. Тя беше колекция от спомени. Аз също съм се превърнал в колекция от спомени...
Тук мога да се върна и към въпроса как избирам темите за филмите си. Те са свързани с това, че моят живот е едно постоянно движение. Но, опитвайки се да запомня важните неща, и темите на филмите ми по някакъв начин ме връщат към това. И то е подсъзнателен процес.
Ще дам един пример от времето, когато снимахме „История на един наркоман“ (Story of a Junkie, 1985 – бел. а.). Намерихме пари от един богаташ в Ню Йорк, който беше много добър играч на голф. На партньорите, с които играе голф, той казваше: „Ще играя голф с теб, ако ти дадеш определена сума пари за този филм“. И самият този процес на събиране на средства за филма по този начин беше едва ли не по-забавен от самите снимки на филма...
Колко близо трябва да е един режисьор до своите актьори/герои – особено, когато става въпрос за документално кино?
- Не твърде близо (Смее се – бел. а.). Това е въпрос, който винаги си задавам в началото на снимки и въпрос, по който мисля.
Хората, които снимаш, имат своя енергия и ти не трябва да се доближаваш твърде много до тях. Защото има опасност да нарушиш тази енергия. В същото време, не трябва да бъдеш и твърде далеч. Аз буквално си избирам обектива, с който снимам определен човек – според самия човек. Някои хора трябва да снимам по-отдалеч и съответно да имам обектив с по-голямо увеличение. Други трябва да бъдат снимани по-отблизо.
Когато работех с индианеца, за когото Ви разказвах, него го снимах много отблизо в Париж. Защото той имаше нужда от мен – за да се чувства защитен. Точно обратното беше с френските работници – тях ги снимах отдалеч. Те не ми се доверяваха напълно, приемаха ме донякъде като представител на медиите.
Това е един много важен въпрос, за който трябва да разчиташ и на своята интуиция – защото зависи от конкретния човек. И е нещо, което се усеща, когато гледаш готовата лента на големия екран. Усеща се каква е била дистанцията спрямо хората.
Има ли кадри от D.O.A. или от Hey! Is Dee Dee Home?, които пазите за следваща лента. Имам предвид кадри, които умишлено не сте включил навремето?
- Не мога да кажа, че има нещо, което нарочно съм избрал да не включа във филм. Не съм използвал неща, които примерно не са на фокус или пък не ми помагат да разкажа историята, която искам.
Да, пазя такива кадри в архива си, в Париж, но нямам материал, който съм решил, че не искам да покажа и ще го оставя за друга лента.
Факт е, че Сид Вишъс и гаджето му Нанси ме помолиха да ги снимам как правят секс, искаха да им направя порно видео. Но аз реших да не го направя, а може би трябваше... (Усмихва се – бел. а.).
Обичате ли Париж? Пита Ви човек, който не припада от мита за вечния град на любовта.
- Не харесвате Париж? Je comprends (От френски – Разбирам, бел. а.). Ще бъде много лицемерно от моя страна, ако кажа че не обичам Париж, защото Париж винаги е бил много добър към мен.
Френската култура е изключително специфична и сложна, но там има история –
за страшно много блус музиканти, писатели, актьори, режисьори, чернокожи аутсайдери и всякакви други творци, които са дошли в Париж, защото не са могли да се впишат в тяхното собствено общество – в Америка, в Източна Европа, и които Франция е приела с отворени обятия, и ни е дала възможността да творим и да живеем там.
Има една сложна връзка с колониалното минало, която французите, до голяма степен, отказват да преработят и да се изправят лице в лице с нея. И, ако човек навлезе в нея и се залута, може да се загуби.
В Париж аз съм набеден като лошото момче, пънкаря. Винаги ми задават въпроси за порнофилмите ми, за Сид Вишъс. И това е една идентичност, която за мен е ужасно досадна, но на хората им допада. Аз обаче не съм само това, но този стереотип е наложен за мен.
Но, най-общо казано, френската култура в момента е в много голям вътрешен конфликт. Франция преживява изключително тежка криза на идентичността до степен, че е въпрос на оцеляване. И тази криза на идентичността е свързана с неолиберализма. Неолиберализмът убива Франция.
Но трябва да кажа и още нещо много важно. Аз в момента съм тук, при Вас, благодарение на Франция. Аз можах да направя тези филми, благодарение на Франция. Това нямаше да може да се случи в Щатите, нямаше да мога да получа финансиране. Французите обичат аутсайдерите и това е нещо наистина прекрасно в тяхната култура, и едно от чудесните неща на Франция.
А иначе аз старателно избягвам туристическата част на Париж (Смее се – бел. а.). Няма какво да правя там, защото няма нищо интересно. Това е един огромен, скучен музей – като Прага и Рим. Понякога само правя едно кръгче с моторетката си.
Това с туризма е една необходима отрова, защото някои хора по този начин си изкарват прехраната. Но то напълно убива тези градове...
Аз живея в квартал малко извън Париж – той е много по-жив и много по-бохемски, има наркомани, артисти, емигранти от различни части на света. Малко прилича на Lower East Side от времето, когато живеех в Ню Йорк. Но аз и тогава не ходех отвъд 14-а улица. Тези официални, лъскави части на града с тълпите туристи за мен са неприятни и ги избягвам...
Все още има пънк музика и фенове-пънкари. Днес те биха ли могли да бъдат лице на социален или политически протест?
- Трудно ми е да отговоря на този въпрос. Всички тези субкултури са свързани с младостта. Считам, че до ден днешен – в себе си като личност и в работата си – нося определен пънкарски дух. Но сега не бих се облякъл като пънкар, защото би било неуместно и нелепо.
Дали пънкът може да се възроди по някакъв начин... Не знам... Струва ми се, че във всички тези съвременни форми на бунт, които се случват онлайн и чрез различни социални мрежи и приложения – в някои от тях като че ли има нещо от духа на пънка.
Любопитно е, че като цяло младите хора проявяват някакъв интерес към пънка и в тях също има част от този дух. Примерно, ако сега се покаже филм за Елвис Пресли, мисля, че би бил интересен единствено и само за заклетите му фенове. Докато с пънка не е така.
Пънкът беше последната автентична форма на социален бунт, но той се вписа в музикалната индустрия, която е дълбоко корпоративна и капиталистическа. И въпреки това, той е различен от Beatles и Rolling Stones. Пънкарите никога не са се стремили да стават Rolling Stones. Те, разбира се, имаха нужда от договори със звукозаписни студия, но успяваха да ги надхитрят, да ги заобиколят по един или друг начин. Докато Beatles и Rolling Stones, и цялата тази вълна, е един дълбоко комерсиален продукт. Там става въпрос за правене на пари, за разлика от пънка. Затова той все още успява да носи една бунтарска енергия, която е интересна за младите.
Каква музика слушате днес?
- Има чудесна финландска експериментална музика. А аз обичам експерименталната музика, защото това е едно уникално пространство, свободно от каквито и да е асоциации – политически или други, и ми дава свобода да мисля, без да съм обвързан с определени конотации.
Обичам класиката. Напоследък особено много слушам класическа музика, защото се опитвам да разбера как тя може да изрази чувството за хумор в един филм. Има страхотна африканска музика. Много харесвам реге. Разбира се, харесвам и винаги съм слушал, и блус, и джаз.
