Първият му филм „Лъжецът“ с участието на по-малкия му брат Аки Каурисмаки е истинска сензация. След това Мика, Аки и група техни приятели основават компания, която създава цяла поредица от забележителни нискобюджетни филми.
Пътят на двама братя в киното сякаш се разделя, но те и до днес остават свързани – като знаково присъствие и нова ера във финландското кино, като два лъча, които събират в себе си цяла гама от жанрове в седмото изкуството, като основатели на Midnight Festival – който организират също заедно – вече 36 години, или дори като съвместни притежатели на барове и ресторанти.
Челният „сблъсък“ с Мика Каурисмаки е повече от впечатляващ – на пръв поглед, той има лице за покер, но това е само на пръв поглед. Фино чувство за хумор, завладяващо и предразполагащо спокойствие, истории от всички краища на света и филми, които сънуваш. Това е той.
На „София филм фест“ (2021) Мика Каурисмаки представя „Една спокойна нощ“ – филм, роден в пандемията, но посветен на пандемията в собствените ни вродено пандемични души – изолирани, болни и самообсебващи се.
Мика Каурисмаки – за силните години на киното, за братските съвети и теми на разговор, за любовта и пътуванията, за най-големия му страх, за цензурата и автоцензурата. Защо приема себе си за антрополог, а не за режисьор в чист вид, и защо иска да прави само позитивни филми.
В България сте само за 24 часа. Защо толкова бързате, г-н Каурисмаки?
- В момента снимам френско-германска копродукция и сега работим в Хамбург. През август бяхме във Финландия. Това е една драматична комедия, за един възрастен мъж, загубил във Финландия колата си – форд ескорт. Той не може да си намери нов ескорт и затова отива в Германия – да търси ескорт, но хората го разбират погрешно...
Покрай ескорта, намира в Германия брат си, с когото не се е виждал от 50 години, тъй като са имали конфликт. И всъщност, това, че намира брат си е по-същественото от ескорта...
Подхващаме братската тема. Кой е по-известен от двамата братя – Вие или Аки Каурисмаки?
- Зависи къде. Мисля, че във Финландия и двамата сме еднакво познати. Може би моите филми са малко по-популярни там. Иначе, на световната фестивална сцена Аки е много по-успешен. Неговите филми са много по-харесвани и много по-успешни от моите. Аз съм насочен по-скоро към публиката.
А ако трябва да отговорите на същия въпрос, но с усмивка...
- С усмивка... (Замисля се – бел. а.). Аз съм много по-популярен.
Например, в Бразилия аз съм много по-известен, защото дълги години живях там. Но той пък е много по-известен във Франция. В Германия сме равни
(Усмихва се – бел. а.).
Кой е най-добрият професионален съвет, който сте получил от брат си, и кой е най-добрият Ваш съвет към него?
- (Замисля се – бел. а.) Не помня някога да сме си давали съвети като творци. В началото работехме заедно, имахме обща кинокомпания и това ни направи по-силни. Помогна ни, защото киното е тежък бизнес, а това ни даде възможност да направим повече продукции.
В последните години въобще не си говорим за кино и за филми. Той живее в Португалия, аз доскоро живеех предимно в Бразилия. Срещахме се лятото, когато се приберем във Финландия, но не си говорим за кино.
Ние, освен това, имаме много подобен вкус за кино, харесваме едни и същи режисьори. Имаме един и същи поглед към историята на киното. Въпреки че правим различни филми, имаме общ вкус. Така че между нас никога не е имало напрежение по отношение на киното.
През последните години държим заедно барове и ресторанти. И когато се видим, си говорим за това, или за Midnight Festival, който организираме също заедно – вече 36 години. Това изисква доста координация и доста работа...
За Вас и Вашия брат казват, че започвате нова ера във финландското кино. Коя за Вас е най-силната ера в киното?
- (Замисля се – бел. а.) Киното има много добри, силни и значими епохи, но мисля, че 50-те години са един такъв период. Това е много силно време за киното по целия свят, включително и във Финландия. Във Франция също – там се появява филм ноар и новата вълна, която започва в края на 50-те години.
След това, с навлизането на телевизията, киното като че ли се превърна в нещо, което хората гледат само на телевизионния екран. В Италия през 50-те се появява неореализма. В Япония киното също е много силно по това време. Така че, бих казал, че това е моята любима епоха в киното – с Мелвил и Куросава...
В една студия от 2010 г., посветена на Вашето творчество, Пиетари Капа казва, че Вашите филми са по-космополитни и по-комерсиални от тези на брат Ви...
- Аз съм снимал в много и в най-различни страни. Бих казал, че съм един любопитен човек и съм по-скоро антрополог, отколкото режисьор в чист вид. Докато Аки има една своя запазена марка и стил, който повтаря във филмите си, както правят и много други известни творци. Аз пътувам и правя различни филми, правя и документално кино, и най различни жанрове. И това е голямата разлика между нас двамата.
Възхищавам се на тези режисьори, които правят артистично, художествено кино и имат един стил, и винаги се придържат към него. Но аз съм твърде нетърпелив. Не бих могъл да се придържам към определен стил.
Казвате, че сте антрополог, но това не изключва ли нетърпението, за което говорите?...
- Може би, нетърпелив не беше правилната дума. По-правилно е да кажа, че съм любопитен и искам да видя какво се случва на различните места по света.
В същата студия се казва, че при Вас се наблюдава тенденция да завършвате филмите си с хепиенд...
- Да, може и да има нещо такова. Но аз не бих казал, че моите филми имат хепиенд, те са по-скоро с отворен финал. Това позволява на публиката да си мисли, че може би нещата ще завършат щастливо.
Искам да бъда позитивен. Искам моят живот да завърши добре. Имам деца и бих искал техният живот също да е щастлив. Особено с напредването на възрастта, все повече искам да правя положителни филми, които обединяват хората. Защото живеем във време на безумни диктатори, които разделят хората, насаждат негативизъм, включително разделят своите собствени народи. Затова искам моите филми да събират хората...
На „София филм фест“ (2021) гостува бразилската режисьорка Юли Жербасе. Тя каза, че няма търпение президентът, който в момента управлява Бразилия, да се махне и да дойдат по-добри времена...
- Да, точно така е. Аз живях 30 години в Бразилия и нямам търпение това чудовище да се махне оттам. Много харесвам страната, но я напуснах точно по тази причина – заради този човек. Там стана просто непоносимо за живеене.
Пак казвам – обичам тази страна, децата ми израснаха там – те са и финландци, и бразилци. Моят дом все още е в Бразилия.
Много хора в началото подкрепиха този президент, но сега се разкайват. Корупцията е в огромни размери. Струва ми се, че е невъзможно този човек да продължава да бъде на власт. Но всичко е възможно...
Невъзможно е там да откриеш некорумпиран политик. Системата е устроена така, че, ако не си корумпиран, няма как да бъдеш политик. Повечето хора са честни, но политиците мислят само за това как нещо да се открадне и да се облагодетелстват.
Между другото, същото се наблюдава и в Съединените щати. Нацията е разделена по един плашещ начин. И това е моят голям страх – че народите биват разделяни и поляризирани до степен, че вече не могат да си сътрудничат, не могат да работят заедно.А ние сме изправени пред огромни предизвикателства – като глобалното затопляне и много други неща. Плашещо е, защото имаме едни егоистични, нарцистични диктатори, които разделят народите...
Но пък хубавото е, че изкуството може да обединява народите, Вие самият също сте доказателство за това...
- Да, това е, което се опитвам да правя, както и много мои колеги режисьори. Ние вярваме, че можем да допринесем поне мъничко за обединяването на хората. Човек трябва да вярва в нещо – аз вярвам в това, че филмите могат да събират и да обединяват хората. И това важи за културата като цяло...
Цензурата в киното може ли да бъде от полза понякога?
- В киното има предостатъчно цензура. Цензурата се появява автоматично –заради механизмите на финансиране. От когото и да получаваш финансиране –телевизия или нещо друго, всеки си има правила и иска да участва в процеса на създаване на филма. Всичко минава през тяхното одобрение.
Има и автоцензура. Пишейки сценарий, човек си дава сметка, че някои неща не бива да присъстват в този сценарий. Просто защото този филм няма да получи финансиране. Така, че цензурата си я има...
Понякога тя действително може да бъде положителна. Защото, когато си направил очевидно слаб филм, е хубаво някой да те спре. Трябва да има спирачки, когато се опитваш да провокираш публиката по безвкусен начин.
Например, финландската филмова фондация, която финансира киното, има доста ясни правила за това какви филми не се финансират – това са ленти които се държат фашизъм или порнография.
Миналата година, макар и дистанционно, бяхте в едно и също жури с Жан-Жак Ано. Имаше ли изненади при контакта Ви с него?
- Жан-Жак Ано присъства само на финалната среща на журито. С другите членове имахме много повече предварителни дискусии за филмите.
(През 2020 г. Мика Каурисмаки беше в журито на кино-литературния фестивал „Синелибри“, Жан-Жак Ано беше почетен председател – бел. а.)
Мисля, че когато той се появи, вече беше решил за себе си кои са неговите фаворити. Така, че не сме имали много диалог и разговори с него...
Пътувате между Финландия и Бразилия от 90-те години. Не се ли уморихте, или просто за любовта граници няма...
- Ами да... Аз действително пътувам много и се изморявам. Даже доста се изморявам... Наскоро си дадох сметка, че през 2014-15 година съм прелетял 60 пъти над Атлантическия океан. И се замислих, че това наистина е прекалено много.
Понякога летя в едната и в другата посока – в рамките само на един ден. И то, за да се срещна с един човек. Слава Богу, сега със зуум и скайп е доста по-лесно и това не се налага. Пътувал съм достатъчно много и вече искам да си седя вкъщи с децата си....
Пожелавам Ви го от сърце.
- Благодаря Ви. Единственото положително нещо на ковид е, че не може да се пътува... (Усмихва се – бел. а.).
