Колко време отне предварителната подготовка и изследователската работа по „Легендата за Перегрина“?

- Най-голямата трудност в този роман беше, че това са петстотин години, които трябваше да проследя и да направя проучване за всички главни герои, които се появяват в продължение на целия роман.

Понеже човек трябва да има приятели, дори и в ада, това, което аз направих, е да се консултирам с различни специалисти – по всеки един отделен период. Те ме посъветваха какво да прочета, така че да съм възможно най-добре подготвена.

Има ли я тази тънка граница между документалистиката и фикцията?

- В книгата има всички реални факти, които са известни за Перегрина, а те не са много, в интерес на истината. Но аз трябваше да си измисля много други неща, например, диалозите – какво е казвал Филип Втори на жена си вечер в спалнята. Иначе, всички случки с Перегрината са действителни. 

Самата Вие чувствате ли се като диамант, който пътува по света, предвид Вашата биография?

- Много благодаря за това сравнение. Аз съм изключително благодарна, защото претърпях много превъплъщения в живота си. Живях много различни животи. Бях една в Уругвай, където съм родена, после друга – в Испания, после различна в Англия, където учих. После в Москва...

Може ли тази книга да се превърне в поредния Ви сценарий за филм или сериал?

- В момента пет мои книги се заснемат и са на път да се превърнат във филми. Един от тях ще е на Netflix и е по романа ми Invitación a un asesinato („Покана за убийство“, издадена през 2010 г. – бел. а.).

Снимка: Даниел Димитров

„Легендата за Перегрина“ обаче е много трудна за заснемане, защото това е близо пет века история. Трудно е чисто физически да се екранизира, а и би било много скъпо. 

Наричате себе си фен на аудиокнигите. Има ли вече поне аудиовариант на „Легендата за Перегрина“ и кой е гласът? Интересно е чий глас бихте искала да чуете, ако изборът зависеше от Вас?

- Вече има аудиовариант на испански. Често казано, за мен няма значение дали ще бъде мъж или жена. Това, което ме интересува, е прочитът да е артистичен, драматизиран – когато говори дете, да звучи като дете, когато говори жена – да е като жена, когато е мъж – да е като мъж. Така че добрият читател винаги е идеалният глас (Смее се – бел. а.).

Казвате, че не харесвате тази „мода да се прави литература за жени и за жени от жени“. Намирам го за уморително, в историята обаче има много герои, които са били забравени – обикновено жени – и аз обичам да ги спасявам от забрава, са също Ваши думи. Как би изглеждала „Легендата за Перегрина“, ако беше написана от мъж?

- Никога не съм мислила по този въпрос, но със сигурност щеше бъде различно, защото мъжете и жените сме различни. И това е за щастие. Светът щеше да бъде много скучен иначе. Мисля, че ние, жените, обръщаме повече внимание на детайла, вглеждаме се в по-дребните неща. Докато мъжете гледат по-общо и се интересуват повече от битки, от политика, от такива неща...

Вярно ли е, че сега диамантът е собственост на богат арабин?

- Да, купувачът е някой от арабските страни, но не се знае кой. Много често, когато арабите купят такъв ценен предмет, те го крият и не се знае къде точно се намира.

Снимка: Даниел Димитров

Знаем, че арабин е собственик на „Слънчогледите“ на Ван Гог. Има и скулптура на Исус Христос, създадена от Леонардо да Винчи, която също е притежание на неизвестен арабин. А Перегрината е обиколила целия свят и има толкова много животи, така че, със сигурност, рано или късно ще се появи отново. 

Наричате себе си постфеминистка (2023), а преди това (2021) заявявате: „Предпочитам да ми казват, че съм хубава, отколкото че съм интелигентна“. Защо?

- Когато бях млада, исках да ме наричат интелигентна. Сега, понеже съм стара, искам да ми казват, че съм красива (Смее се – бел. а.). И да, това е постфеминизмът, по някакъв начин...

Относно феминизма, мисля, че има още много много завоевания, които той трябва да направи. Истината е, че в третия свят нещата не са се променили особено много от Средновековието насам. Истината е, че в развития свят ние все още имаме какво да постигнем в тази област.

На мен не ми харесва този агресивен феминизъм, който е изцяло срещу мъжа или пък другия – феминизма на жертвите, когато казват: „Аз съм жена и затова нищо не съм направила, нищо съм постигнала“. 

Баща Ви обича литературата, учи руски, за да чете Толстой, и гръцки – заради Омир, но винаги е казвал, че след написаното от Шекспир и Сервантес няма какво повече да се добави. „Затова, когато започнах да пиша, ми беше много неудобно. Не казах на никого, че искам да пиша, докато един ден не се появих с първата си книга“, казвате Вие. Не е ли потискаща тази семейна среда? Как се развива и израства един писател?

- Наистина ме беше срам да кажа, че искам да съм писателка, защото баща ми обожаваше литературата. Факт е, че той много късно ми каза „Браво на теб! Много добре се справяш“. Но, когато ми го каза, това беше най-щастливият ден в живота ми... 
 
През 2022 г. посочвате два сериозни проблема – не само в Испания, но и в света като цяло. Първият е неспособността ни да се учим от грешките си. Кои са грешките на днешния ден?

- Все още съм убедена в това, че ние не сме способни да се учим от грешките си. Безспорно е това, че човешката арогантност носи вината за много катастрофи. 

„Вярвам също, че ерата на разума ще се върне, въпросът е кога“, са също Ваши думи. Приближаваме ли се или се отдалечаваме към това завръщане?

- Не мисля, че този момент ще настъпи скоро. Сега, с изкуствения интелект, ще преминем и ще преживеем през доста сложни моменти. Защото напълно ще се размият границите между истина и лъжа. И, въпреки че човек е способен да приеме и да преживее всички промени, нещата няма да станат много бързо това. 

Снимка: Даниел Димитров

Защото изкуственият интелект е революционен. Това е революция, а всички революции са съпроводени с кръв. 

Впечатлих се от Ваши думи, казани през 2022 г.: „Трябва да правя разлика между това, което чувствам и това, което мисля, че другите чувстват“. По какъв начин това се отразява на темите, по които пишете – като писател, но и като журналист?

- Аз съм писала много за различни недоразумения и неразбирателства, които са отговорни за конфликти. Аз си мисля, че ти мислиш нещо, пък то се оказва, че не е така... И това е причина за настъпване на абсолютната катастрофа.

През 2019 г. казвате, че има два вида писатели – куците, които се нуждаят от патерици (планират всичко, преди да започнат да пишат) и слепите (нямат представа какво ще пишат). Определяте се като „сляпа“, но въпросът е дали винаги сте била в тази „категория“?

- Аз много искам да съм от другия вид – от куците, защото при мен ситуацията е като при тези циркови артисти – въжеиграчите, които се движат на въже върху дълбока пропаст. Има клатушкане през цялото време, но, в крайна сметка, успявам да стигна винаги до другия край на пропастта. Не знам как го правя...

А какво би станало, ако слепите прогледнат?

-  (Замисля се – бел. а.) Много труден въпрос. Може да стане или много хубаво, или много лошо. Не знам...

Казвате, че днес живеем в тиранията на политическата коректност. Това провокира ли творческото Ви вдъхновение?

- Мисля, че мое задължение е да съм политически възможно най-некоректна. Защото политическата коректност е автоцензура. Има много неща, които например едни мъж не може да каже. Обаче аз съм жена и мога. Иначе, аз пиша много за пресата по този въпрос, и то всяка седмица. 

Да завършим с въпрос за признанието. Вашето име носят катедра в Европейския университет (в Мадрид), както и улица. Това ласкае ли Ви, по някакъв начин, или го приемате като награда за заслуги?

- Всичко това много ме радва. Обаче аз съм напълно наясно, че в живота най-важен е късметът. Защото има хора, които са работили много повече от мен, написали са много по-значими неща от мен, имат много повече заслуги, обаче не са получили това признание... Така че единственото, което мога да кажа, е, че съм благодарна на живота. 

Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек? 

- Постоянното съмнение (Смее се – бел. а.). 

Как бихте продължила изречението „Аз съм човек, който обич...“? 

- Толкова много неща обичам... (Замисля се – бел. а.) Зависи от момента и от деня. Ако е на обяд, ще е някаква храна, защото съм гладна, но ако е вечер, ще е джин тоник (Смее се – бел. а.).

Снимка: Даниел Димитров

Кармен Посадас е родена в Монтевидео, столичата на Уругвай, през 1953 година. Живее в Мадрид от 1965 г. На 12-годишна възраст се премества в Мадрид със семейството си. Започва да пише за деца и през 1984 г. печели наградата на Министерството на културата в Испания. През 1996 г. издава първия си роман – „Пет сини мухи“, една от най-успешните книги на годината. За „Малки коварства“ е удостоена с наградата „Планета“ за 1998 г. Оттогава е продала милиони екземпляри. Нейните над 40 детски книги, романи, биографии, есета, разкази, филмови и телевизионни сценарии са преведени на над 30 езика и са публикувани в повече от 40 страни. Списание Newsweek я посочва като един от най-забележителните писатели на своето поколение.

Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase

Последвайте btvnovinite.bg във VIBER

Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM

Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK