Талантливият артист може да бъде и шут, и знатна особа, може да забавлява, да респектира, да те разплаче, да те кара да настръхваш, да се замисляш или да цвилиш от смях. И не само защото Дворецът му отива, той превръща балната зала в своя сцена, а представлението разказва за това как един съвременен тробадур „смазва“ гласа си с музиката, която сам е сътворил. И ефектът е размазана от удоволствие публика...

След като изнесе десетки домашни концерти по време на извънредното положение и разби представите за неформалност, Иво Димчев поднася своето „многостепенно меню“ в същото това пространство, където преди две години се състоя скандалната вечеря на Ода Жон. Наричан най-често скандален, Димчев демонстрира липсата на каквато и да скандалност, изпълнявайки качествена и красива музика. И тази музика не просто звучи нежно, но е и като еманация на несъстоялата се среща между попа и арта. Театър, музика и изобразително изкуство се сливат в едно цяло, в пърформанс на раздялата с кича и еснафския оргазъм от стоките на промоция.

Иво Димчев сякаш се разгръща и преоткрива за родната сцена – и пандемно инспирираната молитва „Корона къш къш“ далеч не е единственият му опит да общува с българите на български и да се преоткриват взаимно, да си дават шанс за ново начало: Той – артистът, определящ себе си като гсподин Никой в музиката, и тя публиката – едновременно толерантна и катализираща уникалния стрийминг, идващ от още по-уникалната природа на своя носител. Интересното е, че от роялните следобеди в Двореца се очаква да излезе акустичен албум, а от домашните концерти – документален филм.

А авторът може да бъде щрихиран най-добре със собствените си разбирания за генериране на творчество – да нарушава правилата по красив начин, да се вдъхновява от дистанцията и дори да самопредизвиква ограниченията върху себе си – веднъж, за да ги преживее и възпее, и втори път – за да стигне до други дълбочини и измерения.

Иво Димчев – за пандемията и последиците от нея, за домашните концерти, за дистанцията като вдъхновение, за пътя към MTV, за участието в британския X Factor и защо досега не го видяхме българско риалити шоу, защо се отказва от ВИТИЗ и класа на Коко Азарян, за курса, който води в световни академии – „Направи услуга на себе си“, защо нарича себе си „малко радикален“ и защо след 20 години се вижда като човек на киното.

- Как се отрази принудителния затвор на един волен актьор?

В първите седмици на карантината затворът за мен беше перфектен, понеже можех да се концентрирам върху писане и продуциране на нови песни, и много студийна работа. След това, на 13 април, ми писна от всичко и реших, че искам да имам концерти. Заобиколих закона по един много хитър начин, като реших да правя домашни концерти. И така, за около месец направих 70 концерта по домовете на хората.

Така че аз не го преживях този затвор в пълния смисъл на думата. Или поне не така както повечето артисти. За мен беше едно освобождаване и много интимни срещи с публиката в домовете – в кухни, бани, тоалетни, мазета, тераси и каквото ти хрумне.

- Как избирахте семействата, на които да пеете? И какво се случваше след това, което не се вижда във видеото?

Говорим си, хапваме си, пийваме си, те ме черпят, аз отказвам повечето пъти... Но, ако ми предложат нещо вкусно, не отказвам. (Смее се – бел. а.)

Всъщност, говорим си за нашите преживявания. Те ми споделят как са преживяли карантината. Оказва се, че понякога аз съм първият човек, който им влиза в къщите. Радва ме, когато казват, че моите концерти са най-хубавото нещо, което ми се е случвало по време на извънредното положение.

- Преживяното по време на този необичаен проект ще влезе в документален филм. Как ще се казва?

Да, най-интересните концерти ще бъдат използвани за създаването на документален филм, по който работи режисьорката Криси Николова в Ню Йорк. Малка част от филма ще излезе скоро в сайта на списание Vice Мagazine. Криси е в преговори и с MTV, с New Yorker и New York Times. Ще има 5-минутна документални миниатюра за тези концерти, които са прецедент не само в българската култура, но и в световната.

Филмът ще се казва „Корона шу шу“ или нещо подобно, и това е някакъв странен превод на песента „Корона къш къш“.

- Какво е дистанцията за един артист, който не обича дистанцията?

Дистанцията може да бъде инспирираща. Понякога тя е необходима... Аз съм автор на много спектакли, които съм играл по цял свят през последните 20 години. Аз съм и писач на песни от съвсем скоро, от няколко години. И мога да кажа, че много съм експериментирал с ролята на публиката и до каква степен тя е въвлечена в сътворяването на пърформанса. Така че за мен дистанцията винаги е била въпрос и нещо, по което съм си задавал въпроси, измервал съм го, променял съм...

Ето, например, по време на концертите в Националната художествена галерия (НХГ) аз исках да имам дистанция от хората, за да могат да сътворя това сакрално място около черния роял в центъра на тази красива, божествена бална зала.

Дистанцията е необходима, за да може с музиката хората да преживеят изложбата по уникален и различен начин. Разбира се, моите песни в това пространство добиват съвсем друг смисъл. Както добиват съвсем друг смисъл в домовете на хората. Когато пея върху пералня, песента добива друг смисъл...

- Всъщност, в НХГ дистанция няма, защото пространството не е толкова голямо, а и публиката, по Ваша идея, е от десетима човека. Това има ли връзка с Вашия отказ да пеете в големи зали?

Не са ме канили още в голяма зала. Пред 4000 души пях в британския X Factor. Тогава осъзнах, че четирите хиляди души не са ми проблем, дори да ме освиркват. Защото те са деца и не разбират от музика... Нямам проблем с това, дори ми харесва този огромен volume.

Играл съм спектаклите си в най-големите театри по света и съм свикнал на всякакви формати. Напълно съм сигурен обаче, че музиката ми с повече от 1000 човека няма да е готино изживяване. Защото ще се загуби тази интимност, която все пак е необходима...

Бил съм на концерт на Мадона в Медисън скуеър гардън. Това просто не е концерт. Това е някакъв бирфест. Цирк и бирфест едновременно. За мен това няма нищо общо с музиката.

- Участвахте в X Factor – Великобритания, но не и в някой от нашите музикални или риалити формати, защо?

В британския X Factor ме поканиха. И моето условие беше, че ще участвам само, ако пея моите собствени песни. Те се съгласиха. Казах си, че ще е окей, ако мина един кръг, защото това е супер промоция за моята музика – дори никой да не ме хареса. Аз минах на три кръга. Така че всичко беше повече от добре.

Много хора ми станаха фенове там и започнаха да ме следват. Но това шоу се гледа в цял свят. Ако го направя тук, кой ще го гледа и за какво ми е тази промоция?... 

Не съм сигурен, че тук са достатъчно смели, за да ми позволят да пея своите песни – за да може това детско караоке шоу да се превърне наистина в място за откриване на истински таланти – като музиканти и като автори на песни. Засега си остава просто едно караоке. Хора с красиви и големи гласове минават напред, но след това не чуваме нищо за тях. Или пък те стават слуги на същата тази индустрия, което не е редно.

С удоволствие бих участвал, ако има формат, който да позволява и да търси талантливи автори на песни, както и хора, които движат музиката напред. Тогава дори бих драпал да участвам.

- Означава ли, че според Вас у нас няма ефирна свобода за талант като Вас?

Предполагах, че няма, но не и откакто живея в България – от няколко месеца . А откакто започнах да пиша на български език, започнаха да се отварят нещата и ефирът започна да става по-гостоприемен към мен. Вече в три радиостанции се въртят мои български песни. Аз се отворих към българския език и българите леко започнаха да се отварят към мен. Те сега ме откриват... 

А благодарение на такива разкрепостени хора – като екипа на НХГ, дойде и идеята за роялните следобеди в Двореца.

- А защо отказвате да изпълнявате музика, писана от други автори?

Защото не бих искал да бъда сравняван с други автори. Аз пиша музика от скоро, но съм свръхпроизводителен. Вече имам към 60 парчета и искам да си ги усъвършенствам. Колкото повече ги пея, толкова по-добри стават и се развиват. Затова не искам да си губя времето в интерпретации на други песни и автори.

Казвали са ми, че ако изпея кавър на еди-кой си, ще имам много по-голяма популярност. Аз обаче имам достатъчно много респект към работата си и предпочитам да се фокусирам върху моите неща. Смятам, че моите песни са достатъчно хубави. Нямам нужда от кавъри, за да стана популярен или за да покажа нещо.

Аз съм автор на песни, преди всичко. И когато ми казват, че имам страхотен глас, отговарям така: „Добре, коментирате моя глас, но не коментирате моята композиция. Тя е също толкова добра, колкото и гласът ми“.

- Защо напуснахте ВИТИЗ навремето, при положение че сте приет в класа на екип от преподаватели, за които мечтае всеки студент?

Да, бях при Коко Азарян, а Тодор Колев и Атанас Атанасов му бяха асистенти. Да, те бяха най-добрите. Но ако това те интересува... Аз вече бях учил четири-пет години в школата на Николай Георгиев. Имах доста разкрепостено виждане за това какво е сцена, какво е театър и в какъв театър аз бих искал да се развивам. А това не беше театърът, който ВИТИЗ можеше да ми предложи. Въпреки че Коко беше много отворен.

Започвахме да работим върху някакви текстове на Чехов и аз веднага си правех някаква моя интерпретация. Нещо, което сега се нарича авторски театър – не се съобразявам с мизансцена, описан в текста и в историята, а си измислям моя абстрактна сценография, хореография, движение. Използвам текста само като материал.

Нямам този респект към самата история, а и не смятам, че трябва да имам, какъвто психологическият театър има. Реших, че няма какво да науча във ВИТИЗ, а само ще ме увредят. Затова им казах довиждане и започнах да развивам своя собствен театрален език. И това правя през последните 20 години – преди да започна да пея песни...

- Преподавате в световни академии. На какво учите студентите си?

Най-популярният ми курс се казва Do yourself a favour, или „Направи услуга на себе си“ на български. В него обучавам студентите, които са млади хореографи, как да композират свой собствен спектакъл и пърформанс. Карам ги да изпълняват задачи, свързани с писане на текст, с правене на авторска хореография. Така, хора, които са по-сигурни в тялото, но нямат усет към езика или не са имали смелост, ги уча как да бъдат автори и спектакълът им да представлява тях самите – без да имитират който и да било друг. Този курс съм го преподавал в едни от най елитните театрални и арт академия в Европа.

- Хрумвало ли Ви е да дойдете в България с някои от Вашите ученици и да покажете на какво сте ги научили?

Засега малко съм зарязал съвременния пърформанс театър и танц. Защото с това се занимавах прекалено много години. Дал съм много и в България, и в света. Аз съм един от най реномираните и уважавани хореографи – малко радикален, но въпреки това се ползвам голямо уважение.

Сега песните и музиката са в моя фокус, това е моята нова кариера. Започнах отначало на 40 години. Луксът, който имах преди, и цялото уважение в този контекст на съвременния танц и театър, аз го нямам в музиката. Понеже съм господин Никой в музиката. Но на мен ми харесва да започвам отначало, да се боря, да се доказвам. Почнах на стари години, ама какво ти пука... Никога не е късно!

- Наричат Ви универсален и синтетичен артист – сякаш не става въпрос за човек. Преди малко се нарекохте радикален. Такъв ли сте в собствените си очи?

Нямам срам да се изразявам с език, който по общоприетите норми, аз може би не владея професионално. Аз нямам академично образование за това. Рисувам картини, продавам ги, правя изложби и не съм професионален художник. Но мисля, че когато човек не е учил в академия и не е учил правилата за нещо, има много по-голям шанс да стигне до някакви други измерения, които хората, учили по правила, няма как да достигнат.

Много композитори са ми казвали, че моите хармонични прогресии в песните са уникални. Тези, които правят филмова музика, трябва да разберат и да усетят тази свобода в ползването на някакви несъвместими акорди. Преходите между хармониите са немислими за академията, защото са против законите на музикалната логика и хармония. Но пък тези преходи звучат много красиво. И те звучат така, защото аз нямам музикално образование, аз нямам този респект и не знам тези правила, за да мога да ги спазвам.

Аз нарушавам правилата по един много красив начин. И това си заслужава да се изучава очевидно.

- Какво може да Ви свие, да Ви направи по-консервативен?

Аз самият. Аз понякога нарочно се ограничавам. Имало е пъти, когато съм си казвал, например, че няма да ползвам текст в следващия си спектакъл. Казвам си – прекалено много разчиташ на текст, ще се смалиш малко, няма да говориш, няма да пееш. И така, някои изразни средства стават много удобни, а човек се чувства много сигурен в тях, и ляга, и се чувства предпазен...

Затова, ако човек се ограничи от някои изразни средства, има голяма вероятност в друго тясно пространство да развие други дълбочини и измерения. Пеенето на песни, например, за мен е много тясно пространство. Преди, в един спектакъл можех да боравя с всички елементи и форми – по какъвто искам начин, без никакви правила.

Но за да изпея една песен, е много тясно пространството, в което трябва да оперирам и да въздействам на хората – не за един час, а само за три минути. Такова пространство навремето ме паникьосваше и блокираше, но стана предизвикателство. С други думи, тясното пространство, ограниченията, затворите, пандемията, карантинната – за мен са изключително вдъхновяващи.

- Всичко това звучи като предизвикателство за Вас. Но какво би Ви направило конформист, по-приспособими към останалите, към стандарта?

Ако аз намирам някакво ограничение вдъхновяващо за работата ми, с удоволствие ще го изживея. А на мен повечето ограничения ми действат вдъхновяващо. Дори, когато се разболея от грип, например, и ме боли цялото тяло, си казвам, че ето сега е дошло времето да се наспя хубаво. Винаги гледам да извлека ползата от всяко едно ограничение.

- Как се виждате след 20 години?

Предполагам, че ще се занимавам с кино. Понеже това е единственото нещо, с което не съм се занимавал. Особено след тези домашни концерти, при които обикаляхме с камера. Започнах да мисля и аз кинематографски - за мястото, за светлината... Започна да мисля с едно кино око – то започна да ми се отваря вътрешно.

За мен единственият олтар и инспирация винаги е била сцената. Сега виждам, че много други места могат да се превърнат в мои сцени. И почти не смятам, че има място, което не бих могъл да приспособя и да го направя своя собствена сцена – независимо дали ще е за песни или за нещо друго.

Иво Димчев е роден в София през 1976 г. През 1990-1994 г. играе в 4xC – експерименталната театрална трупа на режисьора Николай Георгиев. През 1997 г. Димчев е приет атьорско майсторство за драматичен театър в класа на проф. Крикор Азарян, но напуска академията на следващата година. По-късно играе в пиесите „Хронология на сънуването“ (реж. Галин Стоев) и „Психозис“ (реж. Десислава Шпатова) на сцените на Народния театър и „Сфумато“. След 2000 г. се занимава с авторски спектакли в сферата на съвременния танц и пърформанс, представя се на сцени в САЩ, Русия, Унгария и Франция. През 2016 г. получава наградата „Икар“ в категория „Съвременен танц и пърформанс“ за „Опервил“ и „Фейсбук театър“. От 2011 г. се занимава и с пеене, а през 2017 г. издава авторския си албум Sculptures. През 2014 г. открива „Мозей“ – независимо пространство за съвременно изкуство в София.