Херман Кох е сред най-успешните холандски автори. Световното признание идва с романа „Вечерята“ (2009), преведен на 55 езика и само в Европа продаден в над един милион екземпляра. Книгите му са като отрезвяващ шамар за все по-голямата армия от самозабравящи се човеци, напомняйки им, че вървят в грешната посока. На живо, авторът удивлява с умението си да постига не по-малко шокиращ ефект върху събеседника, и то сякаш с езика на улицата и със съвършената простота на общуване, в което няма граници.
В разговора с Херман Кох, освен за книги, ще стане дума и за толерантността, табутата и автоцензурата, за човешката мотивация, мечтите, спомените и семейството, за лицемерието на вдигнатите завеси, за човека, който трябва да бъде събуден, и дори за бившата холивудска двойка номер 1 – Бранджелина.
- Не сте за първи път в България, как Ви се струват хората, с които общувате – по-добри, по-спокойни, по-весели, по-умни?
- Тук съм от няколко часа, затова ми е трудно да направя сравнение. Но това, което харесвам и наистина ми допада, е атмосферата на улицата.
- Някога страхувал ли сте се, че превод може да убие Ваша книга?
- Всъщност, не. Много лош превод може да увреди книгата, но ако идеята е силна, тя ще оцелее. Много важен е тонът, който има превода на една книга. Затова понякога има много скучни четива, което се дължи именно на превода.
- Защо хората си налагат табута насила? Защо автоцензурата става все по-силна във времена, за които казваме,че има свобода на словото?
- Аз не си налагам автоцензура, затова отговорът на този въпрос ми е труден. Понякога хората в Холандия си налагат автоцензура, защото се страхуват да бъдат политически некоректни.
- Трябва ли да ревизираме разбирането си за толерантност предвид всичко, което се случва около нас и сякаш лошите новини са много повече от добрите?
- Първата грешка, която хората правят, е че говорят за толерантност. Те казват „Аз съм толерантен“, което означава „Аз толерирам даден тип хора, въпреки че стоя много по-високо от тях“. Това е първото, което ми идва, когато някой заговори за толерантност. Всъщност, тези хора не трябва да толерират никого и нищо, защото всички сме равни, всички сме хора. Разбира се, трябва да има лимит на толерантността, когато някой, който третираш като равен на теб, ти взриви къщата. Тогава трябва да се направи нещо.
- Какво?...
- Ако се върнем назад към световната история, ще видим, че тероризмът не е от вчера. Но аз нямам решение за това.
Спомням си, че когато бях на 18 години, се увличах от някои радикални движения, само за да шокирам родителите си. Не направих стъпката към това да хвърлям бомби или да убия някого, но по онова време бях много отворен към подобна идеология. Не казвам, че е добро, но никога няма да кажа, че не разбирам какво се случва.
- Казвате, че се интересувате от мотивацията на хората. Каква е Вашата мотивация да минете през различни, макар и близки професии – продуцент, актьор, журналист, сценарист? Знам, че най-добре се чувствате като писател.
- Имам един единствен мотив – да се преборя с отегчението и скуката. Най-важното за мен е, че когато не пиша, трябва да изляза от това състояние. Честно казано, не съм сред най-работливите хора, не съм работохолик. Просто обичам да пиша сутрин, когато се чувствам най-добре. Моята мотивация е да изкарвам времето си по възможно най-добрия за мен начин.
Като малък рисувах и това ме правеше щастлив. Сега пиша, и това е нещото, което ме прави щастлив. Писането е доста по-различно и много по-трудно от рисуването, но за мен е ок.
- Възможно ли е да се върнете пак към рисуването?
- По-добре да не се залавям с това отново. (Смее се)
- Синът Ви прочете ли „Вечерята“ и какво е впечетлението му от тази книга? Интересно ми е дали застава зад родителите в този роман или има друго мнение?
- Все още не я прочел. Той не е много по четенето. След „Вечерята“ чете други мои книги и ги хареса. Но беше чувал толкова много за „Вечерята“, че не пожела да я прочете. Каза, че има чувството, че я познава. Гледа и филмовата версия, която въобще не хареса. Мисля си, че никога няма да прочете тази книга, може би ще се зачете в нея, когато вече ме няма…
(Във „Вечерята“ две семейни двойки се срещат на вечеря в изискан ресторант. Разговарят за всекидневни неща и старателно отбягват темата, която ги е събрала – 15-годишните синове на двете двойки са извършили убийство. Положението е сложно и заради факта, че бащата на едно от момчетата е очакваният следващ министър-председател на страната.)
- През 2015 г. казвате, че когато видите колекцията от деца на Анджелина и Брад, винаги си задавате въпроса какво би станало с тази колекция, ако двамата се разделят. Сега вълнува ли Ви този въпрос?
- Не следя живота им, но чух че всички деца са се върнали при Брад Пит и никое не иска да остане при Анджелина. Очевидно е, че децата са направили своя категоричен избор и това ясно показва кой е откачения в двойката.
- Какво събитие трябва да се случи в Холандия, за да започнат хората да си пускат завесите на домовете? И това би ли могло да бъде тема на Ваша книга?
(Смее се) Има известно лицемерие във вдигнатите завеси, защото хората искат да покажат, че няма какво да крият. В последно време обаче обществото се променя, смесват се много култури, особено сред младите хора, и аз съм изпълнен с оптимизъм за всичко.
- Определено, имате необичайно отношение към героите си, какво е за Вас човека?
- Най-хубавото, най-великото и най-забавното е, че хората са различни. И това ме прави винаги любопитен да срещам нови хора. Никога няма да ме чуете да кажа за някого, че принадлежи към един или друг тип характер, или че вече съм срещал подобен на него. Така правят само хората, които са отегчени от себе си. Затова в дефиницията за човека трябва да се казва, че той носи нещо интересно в себе си, а понякога самият човек не го знае, затова трябва да бъде събуден.
Херман Кох е в София като част от журито на кино-литературния фестивал „Синелибри", който продължава до 24 октомври в София и още шест града - Пловдив, Варна, Велико Търново, Стара Загора, Каварна, Благоевград, Търговище и Габрово.
