Това е история за учителя, който беше Бог. След години, изпълнени с говорене в празно пространство, той решава да стреля във въздуха по време на час – за да събуди заспалите си ученици. Полиция, разпит, обвинение, присъда и 20 години затвор е продължението на този реалистичен екшън. Всичко е ужасяващо естествено, но, за щастие, се разиграва само на сцената на Народния театър – в пиесата „Даскал“ от Жан-Пиер Допан.
Стечение на обстоятелствата, фарс или добре обмислен ход на един даскал по литература, превърнал предмета на удоволствието в предмет на преподаване. И не е ли напълно закономерно да се превърнеш в чудовище, когато разбираш, че черновата на живота ти е вече на привършване. Когато проумяваш, че учениците са животни – защото действат само с инстинкт, защото са машини – които можеш да разглобиш по всяко време, и защото са част от общия хор на човеците без бъдеще и на лутащите се хлапета.
След изстрела класът е притихнал, никой не трепва. И тази реакция сякаш опровергава твърдението, че безразличието е по-страшно от ненавистта. И това не е краят на Даскала, а начало на бленуван отдих и окончателна ваканция. Зрителите ще попаднат в новия му свят – най-реномирания сектор на най-реномирания затвор, приличащ на... училище. Свят, който ще му донесе неочаквана слава и нов живот. Слава Богу, стрелящите даскали все още са изключение и все още ще има млади хора, които ще искат да станат не учители, а даскали – за да поправят стореното от своя предшественик.
Стоян Пепеланов е в ролята на даскала, а режисьор е Юрий Дачев. Представлението е своеобразен поклон към големия актьор Велко Кънев, който за първи път изигра тази роля през 2004 г., а през юли щеше да навърши 70 години.
Юрий Дачев за „Даскал“
Един влюбен в професията си литератор е доведен до крайност – това е простичката фраза, с която може да бъде представена пиесата. Но вътре в нея стрелят страшно много въпроси и те раздробяват спокойствието, самочувствието, хладнокръвната дистанцираност. А също и заблудата, че сме наясно с една мощна машина за манипулации, която обслужваме несъзнателно и безотказно.
Учителят е сред най-драматичните фигури на съвремието ни. Вдъхновен, депресиран, извисен, унизен, достоен, безпътен, авторитетен, нелеп…Какво ли не се пресича над главата му, какво ли не бушува в кожата му. Той по особен начин е основният „платец“ на катастрофи, които не подреждаме сред глобалните, но всъщност са такива. Учителят стои между различни култури, между различни поколения, между различни смисли на човешкия живот. В пиесата на Допан усещам как се „движат“ тези тектонични плочи.
За автора
Жан-Пиер Допан е роден през 1952 г. в Намюр, Белгия. Завършил е италианска филология. Работил е дълго време като преподавател, като през цялото време реализира театрални проекти в средното училище.
Още първата му пиеса – „Учителят или сянка върху дъската”, му донася известност и признание като драматур,г и бележи един от най-големите успехи на съвременния белгийския театър. Новата й версия, озаглавена „Даскал”, се играе с огромен успех на много европейски сцени и е преведена на повече от 20 езика. Допа е автор е и на пиесите „Верен приятел”, „Семейни снимки”, „Добре възпитан възрастен мъж”, „Госпожицата”, „Адриан”, „Любители на добрата храна”, „Омагьосване”, „Училището свърши” и най-новата – „Гладен съм”.
Жан-Пиер Допан – специално за премиерата в Народния театър
Веднага щом героят от „Даскал” изникна в съзнанието ми, някак от само себе си се наложи и формата на пиесата: самотата на този човек можеше да бъде пресъздадена единствено чрез монолог... И въпреки това ми бяха необходими четири години, за да се осмеля да придам на героя си този му вид. Винаги съм се боял от монолозите в театъра... Питах се дали моноспектакълът изобщо може да се смята за театър, и съвсем искрено споделях мнението, че актьорът, оставен сам на сцената, е истинско въплъщение на икономически слабия театър. Лъгал съм се. Днес съм сигурен, че моноспектакълът е театър в пълна мяра и че може да се разчита на неговата драматична сила.Това е театърът, който обичам – беден театър, където царува актьорът. По-скоро театър на близостта, отколкото театър, претрупан от естетически претенции, който в желанието си да смае зрителя, успява само да го заслепи.
Преди няколко години в Рим, през една есенна привечер, седях на пейка във Вила Боргезе. Мечтаех, гледах дърветата, птиците, туристите. Сред разхождащите се забелязах възрастен господин, който вървеше бавно, опирайки се на бастуна си, и водеше за ръка малко момченце, най-вероятно негов внук. Изведнъж момченцето се затича по алеята, спря се пред малко, криво клонче с формата на пръв ъгъл, загледа се в него, вдигна го, протегна ръка към дядо си и се провикна: „Виж, имам си пистолет!”.
Този ден това дете ми даде най-доброто, най-простото и най-цялостно определение за театър.
