Зад големите проекти най-често стоят големи хора. А големите хора най-често имат големи сърца, голяма усмивка и талант, който придава завършеност на тази чисто човешка мащабност. Джорджа Уилкинсън.

Австралийското сопрано е част от екипа на „Фантомът на операта“. Мюзикълът на Андрю Лойд Уебър гостува в София за втори път през 2024 г. по покана на „БГ саунд стейдж“, с нови девет представления. 

Джорджа е явление, което идва от операта, но остава вярна на мюзикъла. На сцената изживява детската си мечта, а извън сцената просто обича живота. Без излишни подправки, филтри или обяснения. Красивото й лице е отражение на душата й, на поривите и на начина, по който стига до тях. А този път не е никак кратък – буквално, защото започва от Сидни, стига до Бродуей, а днес минава през всички кътчета на планетата.

Джорджа Уилкинсън, в разговор с Даниел Димитров – за началото, за избора между опера и мюзикъл, за най-трудния й дебют, за срещата с Лорън Фланиган, за мечтаните дестинации и клишетата, свързани с Австралия. И още: Кое е най-забавното място, но което е попадала. Възможно ли е един певец да обича работата си, но да не харесва гласа си...

Снимка: Даниел Димитров

Преди точно пет години печелите The Herald Sun Area – най-мащабната австралийска награда за изгряващи класически певци. Как попаднахте там и как се отрази на кариерата Ви?

- Леле, това е добър въпрос. Как стигнах до там... Учех опера в университета и работех в операта от няколко години. Винаги съм мразила състезанията и затова никога не съм участвала, за ужас на майка ми. След време, изведнъж реших да опитам и просто да се забавлявам. Давах си сметка, че няма да стигна далеч, но попаднах на полуфиналите, после и на финалите... Исках това да е най-невероятното изживяване – като сън, а то беше невероятно, защото е оперен конкурс. По същото време репетирах за мюзикъл и завършвах бакалавърската си степен по психология, така че се чувствах пренаситена. Но пък бях наистина горда със себе си, защото давах максимума в различни посоки от живота ми.

Мисля, че това ми помогна да се придвижа в посоката, която исках да поема в кариерата си – след като току-що бях спечелила тази награда за опера. Осъзнах, че искам да се посветя повече на музикалния театър, в който тогава започвах да навлизам. Беше наистина труден момент, 2019 година. Няколко месеца след това дойде ковид... И, вместо това да ме изстреля нагоре, всичко изведнъж умря. Знаете, тогава хората на изкуството навсякъде изгубиха работата си. Беше нещо като да полетиш надолу от доста висок връх... Но всичко приключи и сега аз съм щастлива...

Кое е най-забавното място, но което сте попадали покрай работата си?

- Ние нямаме много почивни дни, когато пътуваме. Полага ни се един свободен ден в седмицата, но, в зависимост от ангажимента, понякога дори и това не получаваме. И е наистина трудно, защото идваме на невероятни места – като България.

Снимка: Даниел Димитров

Странно е, защото пътуваме по целия свят и хората си мислят, че едва ли не съчетаваме работата с екскурзия. А най-често виждаме единствено интериора на театъра... Така че винаги е прекрасно, когато имаме ден или два, за да разгледаме мястото, на което се намираме.

Що се отнася до забавно място, по-скоро бих разказала за нещо необичайно смешно. Когато отидохме в Саудитска Арабия, срещнахме една наистина необичайна публика, поне за мен. Не бях свикнала с начина, по който те реагират на шоуто. Там театърът е съвсем ново изкуство, още повече музикалният театър. Бяха доста сдържани по време на представлението, много респектирани от случващото се на сцената, много резервирани. Не се смеят, дори когато на сцената се случват шеги. И това е наистина странно преживяване. Отне ми известно време, за да свикна. Затова бих казала, че там е най-забавната, но и най-странната публика, пред която съм пяла.

Възможно ли е един певец да обича работата си, но да не харесва гласа си?

- Да (Отговаря, без да се замисля, после се смее – бел. а.). Така мисля, макар че всичко е на приливи и отливи. През повечето дни обичам работата си. Разбира се, както при всяка работа, има моменти, в които човек не се наслаждава на това, което прави. Чували ли сте за синдрома на самозванеца? Чувстваш, че не се вписваш сред останалите. Заобиколен си от всички тези невероятно талантливи изпълнители и си въобразяваш, че сякаш не си достатъчно добър, за да бъдеш до тях. Но това не е всеки ден. Има и други дни, в които си мисля, че съм ужасно талантлива (Смее се с глас – бел. а.). Казвам Ви – всичко е нагоре-надолу и обратното. Определено, има възможност да обичаш това, което правиш, но и да имаш дълбока несигурност, че не си достатъчно добър, че гласът ти не е достатъчно добър, което обикновено не е вярно. Защото, в противен случай, няма да имаш работата си – ако не си добър.

Как се променя гласът Ви през годините?

- Гласът определено се променя, и особено в моя случай, защото започнах с опера. Сега пея много по-различно и много рядко участвам в опери. Това също се отразява на гласа ми. Той е много по-лек, не толкова нежен, по-плътен и тъмен. Но се развива постоянно – заради начина, по който е поставен, или заради начина, по който експериментирам, или, когато искам да изпея нещо като някой друг, и си поставям това като задача. С други думи, гласът се променя непрекъснато, което е страхотно според мен.

Вие кога се влюбихте в гласа си? Кога открихте, че той ще е в основата на професията Ви?

- Аз започнах да пея от малка. Бях на осем или девет, когато застанах пред публика, и никога не съм имала сценична треска или нещо подобно. Стори ми се съвсем естествено да съм на сцената.

Снимка: Даниел Димитров

После започнах да ходя в музикално училище, със специалност „Оперно пеене“. След това завърших бакалавърска степен по музика, отново с опера. Въобще не съм имала време да се замисля дали това ще правя до края на живота си. Нещата се развиха съвсем естествено, докато не започнаха да ми плащат за това. Всичко беше много органично. Затова не съм сигурна кога и дали въобще е имало момент, в който съм си помислила, че обичам гласа си. Знам, че винаги съм обичала да пея...
 
Кой е най-трудният дебют в кариерата Ви?

- Всъщност, това беше първият път, когато участвах във „Фантомът на операта“. Чувствах, че сякаш съм създадена да изиграя Кристин. И исках да го играя дълго. Това беше детската ми мечта, която най-накрая се сбъдна. Толкова много неща ме водеха към този момент и това имаше огромно значение за мен и семейството ми, което долетя от Австралия. Те бяха там и ме подкрепяха. Просто, не исках да разочаровам себе си, нито някой друг около мен. Беше голям момент. Голямо нещо, за което копнеех толкова дълго. И, въпреки че пея от малка и нямам сценична треска, тогава бях доста неспокойна (Смее се – бел. а.). 

Защо е важно да гледаш любимата си опера „Любовен еликсир“ в „Метрополитън“, в първокласна ложа, и то в компанията на Лорън Фланиган?

- Леле, доста неща знаете за мен. Това е наистина впечатляващо (Замисля се – бел. а.). Боже, това е добър въпрос. Ние, в Австралия, имаме невероятно добри изпълнители и много силни продукции. Но, разбира се, има оперни театри в света, които са на най-високо ниво. И „Метрополитън“ в Ню Йорк вероятно е най-добрият.

Това беше специално преживяване за мен. Аз бях с тази невероятна жена, Лорън Фланиган – тя сега има своя школа, в която обучава оперни певци, което е чудесно. Тя ме заведе в „Метрополитън“. И това се оказа едно от любимите ми представления. Мисля, че „Любовен еликсир“ е едно забавно шоу, което се движи с невероятно темпо и е страхотно. Защото голяма част от операта като цяло е малко скучна (Смее се – бел. а.).

Снимка: Даниел Димитров

И така... Да отидеш в този най-добър театър с тази жена, която наистина познава операта, да седнеш в специална ложа, да се чувстваш специален. Освен това, не си долу, сред всички, а имаш невероятна гледка. Беше прекрасно да наблюдаваш изпълнителите от върха. Беше много вдъхновяващо. Много специален момент за мен.

На кое място в света бихте искала да попаднете, но не по работа?

- От доста време искам да отида в Южна Америка. Но мисля, че там няма големи оперни театри. Така че няма как работата да ме отведе. Ще трябва да отида на почивка. Искам да обикалям планините и да се наслаждавам на природата. Много бих искала да отида и в Исландия...

Близо е, ако живеете в Европа, но Вие сте в Австралия. Хората свързват родината Ви предимно с клишета. Кажете нещо за Австралия, извън клишетата...

- Спомням си, че докато растях, семейството ми се премести в Тексас. Там някои от децата ме питаха вярно ли е, че съм ходела на училище, яздейки кенгуру. Мога да потвърдя, че не е така (Смее се – бел. а.).

Едно от най-разпространените клишета е, че времето в Австралия винаги е невероятно. Но и това не е истина (Смее се – бел. а.). Времето е невероятно, но понякога е доста ужасяващо.

Има ли дума, която Ви определя най-добре като човек?

- О, Боже! (Смее се – бел. а.).

Снимка: Даниел Димитров

Имам чувството, че думите, които бих избрала за себе си, няма да имат нищо с думите, които хората биха избрали за мен. (Смее се – бел. а.). 

Как бихте продължила изречението „Аз съм човек, който обича...“?

-...живота (Смее се – бел. а.).

Странно ли е, че не Ви зададох нито един въпрос за „Фантомът на операта“?

- О, необичайно е, но аз дори не забелязах, защото разговорът ни върви много добре и наистина се наслаждавам. Мога да говоря за „Фантомът на операта“ цял  ден, но мога и да не говоря цял ден... По-интересно е да разбереш повече за  хората, които стоят зад това – което за мен е не по-малко важно.