Любов, алхимия, присъствие, честност, чистота, традиция с приемственост, енергия, разбиране, святост, свързаност... Думите от нейния речник са не по-малко изразителни от поразителната сила на гласа ѝ, от благородството в характера и от безупречната чистота на енергията, носеща името ѝ – радост, окъпана в музика...
С първото гостуване у нас на световноизвестното американско мецосопрано Джойс Дидонато бе закрит втория сезон на фестивала „Съкровени гласове”, създаден от оперната прима Соня Йончева. В продължение на два часа, ДиДидонато не спираше да „разказва“ душата си и да предизвиква човещина. Хилядата души, съпричастни на този открит „разговор“, със сигурност, са си тръгнали и са останали малко по-добри...
Важно е да използваме гласа си – ясно, спокойно и с добра воля, казва тя. Ключът на добронамереността е ключ към успеха, към етапа от живота на един артист, в който съумява да бъде царствен на сцената и да се чувства като Пепеляшка извън нея. Защото прави разлика в качеството на силите, в същността на ролите и в значението на това, че не ти подаряваш себе се някому, а някой друг ти подарява два часа от живота си...
Разгледай онлайн нашите промоционални брошури
Джойс ДиДонато в разговор с Даниел Димитров – за любовта и алхимията, за спокойствието на сцената, за емоционалната умора, за младостта в публиката, за това да изпълняваш невдъхновяваща те музика, за моралните ангажименти, за писмото ѝ до Рейгън и за... Емили Дикинсън. И още: Кога една артистична идея е достатъчно силна, за да „разговаря“ със света извън сцената? Има ли ценности, уроци или просто опит от миналото, който вече не може да бъде предаден на следващите поколения? Случвало ли се е да пее пред пълна зала, но само за един човек?
Започнахте концерта си в София с думите любов и алхимия. Кои са другите синоними на любовта във Вашия живот?
- Присъствие. Израснах с присъствие. Не знам… Имам предвид, че любовта като дума доста добре улавя всичко, което искам да кажа, но има много различни нюанси и много начини да обичаш. Аз все още се уча на това. (Смее се – бел. а.). Но мисля, че това може да се случи само, когато наистина присъстваш там, където си.
Говоренето с публиката не Ви ли разконцентрира или може би Ви помага да се потопите напълно в тази публика?
- Надявам се и искрено вярвам, че ми помага да се свържем по-дълбоко. Ако ме разсейваше, щеше да има обратен ефект. Всъщност, това ме отпуска... А аз искам всеки човек, който идва в залата – младите певци, журналистите, спонсорите, съпрузите, довлечени от съпругите си – да се почувства добре дошъл и да има път към този свят на музиката.
Защото днес модерната публика, независимо къде се намираш, обикновено няма кой знае какво музикално образование, както е било преди четиридесет-петдесет години. И не мисля, че е редно класическият артист да предполага, че хората знаят кой е Дебюси.
Не искам да променям репертоара си. Не искам, както казваме на английски, да опростявам нещата, но искам хората да се чувстват добре дошли. Понякога е достатъчно само малко контекст, за да си кажат: „А, това е любовна песен“. И понякога само това им е нужно, за да преживеят музикалната алхимия.
От какво зависи спокойствието Ви на сцената?
- Подготовка. Да, от моята подготовка. Колкото по-добре съм подготвена – музикално, физически, ако съм си отпочинала добре, ако съм загряла добре – тогава съм готова.
Проектите Ви като Eden и In War & Peace съчетават музика със социално послание. Кога една артистична идея е достатъчно силна, за да „разговаря“ със света извън сцената? „Опитвам се да балансирам активизма и радостта“, казвате през 2019 г.
- Много добър въпрос... (Замисля се – бел. а.). Мисля, че това се случва най-вече, когато искреността на артиста срещне чистотата на музикалното изпълнение с едно ясно и добре мотивирано послание.
Изглеждате неуморима, но какво Ви вдъхновява в моменти на творческа или емоционална умора?
- О, със сигурност изпитвам емоционална умора. Тогава отивам сред природата или просто прекарвам време с двамата ми доведени синове.
Много е важно понякога да имаш това усещане – че не правиш нищо, да се отпуснеш, да нямаш конкретна цел или план. На мен лично ми помага градинарството, разходките край морето, сред дърветата в гората – те ми напомнят какво е истинското в живота.
Във Вашата професионална биография има сътрудничество с големи диригенти и режисьори, и работа с млади певци. Има ли ценности, уроци или просто опит от миналото, който вече не може да бъде предаден на следващите поколения?
- Не се сещам за нещо конкретно. Даже бих казала – точно обратното. Красотата на класическата музика е, че е изкуство на наследството и традицията. Можеш да проследиш линията на изпълнителите, техните учители, и така назад – до Лист, до Тосканини или Пучини... Това е нещо прекрасно в нашата сфера. Но всяко поколение и всеки артист трябва да го направи свое – спрямо съвремието си. Не мисля, че нашето изкуство би функционирало добре, ако се възприема и бъде само жив музей. Това не му помага.
Трябва да отидем в музея, да го изучим, да можем да го възпроизведем, да почетем традицията – това е задължително. Но трябва да бъдем наясно и със света около нас. Трябва да говорим нещо на съвремието, а то всъщност не е толкова различно от миналото, нали? Човечеството просто продължава повтаря себе си. Имаме война, после мир и после пак война. Но днес имаме и нови инструменти — социални мрежи, стрийминг, изкуствен интелект. Трябва да ги възприемем и да се адаптираме към тях. Красотата на това, което правим, е именно в преплитането на традицията с новото.
Усещате ли младостта в публиката по време на концерт?
- Да. О, да! На концерта в София имаше няколко души, които стояха прави, тъй като бяха на по-евтините места. Стояха и викаха. Това е младежко. Усеща се дори в шума преди концерта. Можеш да чуеш високи гласове, смях, вълнение. И, да, аз усещам това. Усещам енергията на публиката – много силно. И я обожавам.
Изтъркан ли Ви се струва разговорът за новото лице на класическата музика?
- Искам да кажа, че... (Замисля се, а после се смее – бел. а.). Не обичам да говоря за това как се „брандираме“. Аз просто искам да го правя...
Смятам, че живецът и хубавите вибрации идват, когато един велик диригент пренесе своята енергия и личност чрез музиката на сцената. Мисля, че големият оркестър има своя собствена самоличност, и когато всичко е истинско и автентично, то оживява.
Когато излязох на сцената в София, говорех само на английски, но публиката все пак ме разбра, което означава, че музиката е жива, че посланието е живо...
Трябва просто да положим усилие да срещнем хората там, където са. Да ги накараме да се почувстват добре дошли. Да споделим музиката с тях. Да чуят фразата, която е толкова е силна. Да чуят тази любовна песен, която е толкова е красива. Мисля, че това помага на хората...
Налагало ли се е да изпълнявате невдъхновяваща Ви музика?
- Много рядко (Замисля се – бел. а.). Понякога това се случва с някои съвременни произведения. Макар че наскоро изпълних ария на Хендел и си казах: „Това не е от най-добрите му неща“. Колкото и да обичам Хендел...
Случвало ли се е да пеете пред пълна зала, но само за един човек?
- Почти винаги. Да... Защото винаги си мисля, че има вероятност някой в публиката да е там, защото наистина има потребност от това. Вероятно преживява труден момент в живота си и тази музика може да успокои бурята или да го накара да не се чувства сам.
Също така, сигурно има поне един човек, който никога досега не е чувал тази музика. И аз имам отговорността да я представя с почтеност, с моето лично отношение, но и с цялата традиция, която носи.
Знам, че днес конкуренцията за вниманието на хората е огромна. Знам, че е почти свещено и твърде съкровено това, че някой е дошъл заради мен и ми е подарил два часа от живота си, буквално ги е поставил е в моите ръце — приемам всичко това много сериозно. Така че, да, аз пея за публиката, но знам, че тя се състои от отделни личности. Пея и за тях също.
Критиката посочва, че не се страхувате да бъдете морално ангажирана? По повод Eden, казвате: „В днешния свят сме фундаментално несвързани“. С какво се чувствате морално ангажирана днес?
- Всичко е свързано. Жалко, че проектът In War & Peace не постигна повече и не беше толкова успешен. Искаше ми се алхимията да беше проработила, може би е подействала в по-малки мащаби. Всички неща са свързани по един и същи начин...
Целият ми рецитал в София беше за любовта. Любовта е начинът, по който се свързваме.
Сега, в моя следващ проект, съм водена изцяло от самия творчески процес. Малко се притеснявам за по-младото поколение, което ще твори чрез нещо изкуствено. Една от големите мисли, които ме водиха в In War & Peace, беше цитат от Джонатан Ларсън, който казва, че противоположността на войната не е мирът, а съзиданието. Това се пренесе и в Eden – за това как природата създава един свят и как ние се свързваме с него.
Връщам се на следващия ми проект, изцяло посветен на поезията на Емили Дикинсън – американска поетеса, абсолютен отшелник, живяла почти целия си живот в една стая. Приживе са публикувани само десетина нейни стихотворения, а след смъртта ѝ са открити близо две хиляди.
Тя е писала за себе си – не за да стане вайръл, не за алгоритми, не за лайкове или слава. Писала е като едно момиче, живяло в трудни времена, в пуританска Америка – за смърт, секс, Бог, живот и космоса. И това ме вълнува много.
Усещам същото и по улиците на София – чрез графитите. Виждам нуждата на хората да оставят следа. Да кажат: „Къде ми е мястото? Защо съм тук? Какво правя в този луд свят?“. Развълнувана съм от всичко това, на както казах и в началото, всичко е свързано...
Емили Дикинсън е популярна в България. Преди няколко години на голям екран излезе филм за живота ѝ.
- Наистина ли? Значи трябва да представим този проект и тук.
Когато сте на 14 години (1983) пишете писмо до президента Рейгън, за да го спрете да воюва с Михаил Горбачов. Днес бихте ли написала такова „писмо“, образно казано?
- Вярно е, писала съм писма. Наскоро подписах писмо относно състоянието на демокрацията и изкуството в Америка – заедно с Мидори, Джонатан Бис и още хиляда класически музиканти. Важно е да използваме гласа си. Важно е да го използваме ясно, спокойно и с добра воля. Живеем в много силен исторически момент – по милион причини. И, знаете ли, ако гледам към младите хора, искам да мога да им кажа: „Аз казах нещо. Аз се изказах открито“.
Концертът в София бе наречен „Кралицата“, но някога чувствала ли сте като Пепеляшка, да речем, освен когато сте на сцената като Пепеляшка?
- Обожавам заглавието на този проект. Но не аз го избрах – Соня го избра. (Смее се – бел. а.). Тя е най-добрата. Тя ми е любима. Това ще ме разплаче. Много е мило. Но в собствените си очи се чувствам повече като Пепеляшка, отколкото като кралица.
На сцената е различно – там трябва да вляза в енергията на кралица, на дива. Трябва да притежавам вокално образа, който представям, емоцията, музикалната фраза. Това е много по-голямо от живота, и трябва да го представя с авторитет и тежест – независимо дали е сърцераздирателна болка, смърт, гняв или да се обърна към боговете, или нещо друго – трябва да бъде напълно убедително и властно. Затова на сцената изглеждам и се държа по този начин.
Но извън сцената няма как да задържам всичко това – твърде изморително е. Обичам да съм в градината, във фитнеса, да изпия бира след шоуто. Аз не съм по-важна от човека, който ме посреща на служебния вход, или от този, който включва осветлението, или който води интервюто. Всички правим едно и също. Но когато изляза на сцената, моята сила е друга.
Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?
- О, предполагам, че думата трябва да е радостна (Джойс ДиДонато използва думата joyful – бел. а.), каквато съм обикновено.
Как бихте продължила изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- Живота. Не съм мислила за това, но така ми дойде и нека така да си остане. Така го почувствах импулсивно.
Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase
Последвайте btvnovinite.bg във VIBER
Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM
Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK
Последвайте btvnovinite.bg в TIKTOK
