Приказките са за това да се разказват, да им вярваме и да ни оставят с убеждението, че винаги може да е по-добре, по-красиво и по-смислено. Братята музиканти Даниел и Андреас Отензамер имат своята приказка, свързана с настоящето на два от най-големите оркестри в света, златните „ябълки“ – Виенската и Берлинската филхармония.
Понякога, само щрихи от биографията показват, че е възможно да превръщаш в злато всичко, до което се докосваш – с максимума от своя професионализъм, перфектна организация и положително отношение.
Те и двамата са кларинетисти, като Андреас е и артистичен директор, и диригент, учил при най-добрите – Николас Паске, Рикардо Мути, Яап ван Зведен, Йоханес Шлайфли. Първият му ангажимент със Софийската филхармония е свързан с точно тази негова роля – на диригентския пулт, а Даниел гостува като солист.
Близо десет години братята свирят в триото The Clarinotts, заедно със своя баща Ернст Отензамер (1955-2017), който няколко десетки години е главен кларинетист на Виенската филхармония. Всеки от синовете му поема по своя път, за да може днес критиката да каже за Даниел, че е един от водещите кларинетисти на нашето време. Андреас само през този сезон ще дирижира Токийския симфоничен оркестър, ще дебютира със симфоничния оркестър на NHK, „Метрополитън“ (Монреал), Сеулската филхармония, Камерния оркестър на Потсдам и камерния оркестър „Ференц Лист“.
Даниел и Андреас Отензамер – в едно изпълнено със смях и чудесно настроение интервю – за фамилията Отензамер, възприемат ли се братята като едно цяло, за лесните и трудните решения и за ... футболните отбори в Берлинската и във Виенската филхармония. И още: Как изглежда мита за братските отношения в техния случай. Доволни ли са от пътя, който всеки от тях е извървял до момента.
Уважаеми господа, първо, искам да започна с това, че на живо изглеждате много по-добре, отколкото на снимките. Тази природна красота създава ли ви проблеми?
Андреас: Всъщност, това може да е много обиден въпрос (Смее се с глас – бел. а.). Ние в момента наистина изглеждаме зле.
Даниел: Аз просто бих отговорил с „Не“.
Нека да започнем с фамилията Отензамер – откъде идва, има ли други ярки представители или просто чешити във вашия род?
Андреас: Баща ни беше кларинетист в оркестъра на Виенската филхармония. Това е. Дядо ни беше кмет на едно малко градче.
Даниел: Аз съм се интересувал от моето родословие, но не много десетилетия назад. За мен всеки, когото познавам в семейството си, е интересен.
Андреас: Може би, Вие знаете нещо и сега ще ни кажете, че сме потомци на крале и кралици, или нещо подобно. Защо не? (Смее се – бел. а.).
Как изглежда мита за братските отношения във Вашия случай?
Андреас: (Вдига палците на двете си ръце) Това е моят отговор!
Даниел: Израснахме заедно. Имахме едно и също музикално образование. Играехме много футбол заедно. Бяхме в едно и също училище. За щастие, всеки от нас, пое по свой собствен път към професионална музика – на най-високо ниво. Сега мисля, че е много хубаво да си сътрудничим по този начин.
Понякога възприемате ли се като едно цяло, като един човек, като една личност?
Андреас: Не. Ние не сме близнаци (Смее се – бел. а.).
Даниел: Да. Всеки е свой собствен характер. Както казахме, всеки е намерил своя собствен начин да прави музика на най-високо ниво и всеки има различен подход, но едни и същи корени.
Как всеки от вас би представили музикалните качества на другия?
(И двамата се смеят с глас – бел. а.)
Даниел: О, наистина не знам. Винаги е толкова трудно да се каже каквото и да било за тези неща. Защото винаги става дума за свеждане на нещо до някакъв елемент на думата. Един елемент, който винаги изключва другите елементи. Защото, ако сега употребя някакво прилагателно, това ще означава, че другите части не са такива.
Андреас: Може би, всъщност, има едно нещо, което бих могъл да кажа, но то е като цяло, за музицирането. И това е нещо, което не може да се каже за много хора. Има много велики музиканти, които имат свой репертоар или имат свои пиеси, в които знаят всеки детайл и ги свирят фантастично и това е... Как да кажа?... Малко по малко, съставят картина. Мисля, че само на няколко души – към които много причислявам брат си – имам пълно доверие. Доверие е малко странна дума за това, но пълно доверие, че към всяко парче, което му попадне в ръцете, ще има стойностен музикантски подход. Извинявам се за думата, но при него никога няма да има глупава (Използва думата bullshit – бел. а.) интерпретация, която идва от това, че той няма представа какво свири, а ще бъде стойностна, съдържателна интерпретация, изсвирена с вдъхновение.
Даниел, какво не знаем за Виенската филхармония?
Андрес: Че всички сте извънземни (Смее се – бел. а.).
Даниел: Не знаете, че има много добър футболен отбор. А аз съм вкарал най-много голове за този футболен отбор.
На каква позиция играете?
Даниел: Аз съм нападател. Нападател!
Андреас, а какво не знаем за Берлинската филхармония? Да не би и там да има футболен отбор...
Андреас: Да. Не сме особено щастливи, че той (Посочва брат си – бел. а.) не е с нас, защото и при нас има много добър футболен отбор. Така че мога да кажа същата история – за един много добър футболен отбор.
Имаме си дори турнир, тъй като в Берлин има осем оркестъра. Осем оркестъра в един град! Луда работа! В края на годината винаги провеждаме състезание, а Берлинската филхармония винаги печели. И знаете ли кой вкарва най-много голове? Аз. А дори не съм нападател. Аз играя в центъра.
Някога смятали ли сте, че другият е тръгнал по грешен път?
Андреас: По кой път? (Смее се – бел. а.). Видях те (Посочва брат си – бел. а.) да вървиш по улицата и ти тръгна наляво, но аз мисля, че трябваше да завиеш надясно (Смее се – бел. а.). Всъщност, това е добър въпрос. Не знам...
Даниел: Не, мисля, че някой от нас е взимал грешни решения... Нямам такова усещане.
Андреас: Аз също.
Това означава ли, че сте доволни от пътя, който всеки от вас има до момента?
Даниел: Да. Както казахме, ние следваме различни пътища. Това е много интересно, защото идваме от едни и същи корени. Свирим на едни и същи инструменти, но всичко се развива по много различен начин. И това е доста приятно. И мисля, че всеки е щастлив по своя път. И това също е хубаво, според мен.
Андреас: Ето, че при това стечение на обстоятелствата, се отваря нова възможност, и то много хубава възможност – като солисти да свирим заедно. Най-често това е камерна музика, което през последните годиние се случваше все по-рядко. Причината бе и това, че обикаляхме като трио с баща ни. Два кларинета на сцената не е чак толкова добре. Всъщност, през последните години не сме си сътрудничили почти изобщо. Сега се отвори тази врата, през която аз като диригент и той като солист, изведнъж отново можем да правим много неща. Така че в този аспект е много хубаво.
Даниел, в едно интервю казвате, че любовта Ви към кларинета се е появила след като сте слушал „Тоска“ и по-точно солото на кларинет от минута и половина. Нещо друго вдъхновявало ли Ви е по този начин през годините?
- Ами да, винаги е малко драматично. Това не беше единственият момент, в който реших, че ще стана музикант. Беше един мотив и един окуражаващ момент, в който си казах: Да, това е нещо, което искам да правя. И това е много хубаво.
Това се случва, за щастие, доста често и има моменти, в които винаги имам усещането, че това е правилният път, по който съм тръгнал. Когато имам хубав момент в музиката, също и когато свиря в операта или изнасям концерти, или каквото и да е друго. Тогава, когато почувствам специален момент, в който съм щастлив да кажа: Добре, ето защо тръгнах по този път. Това се случва редовно...
Андреас, казвате, че навремето много лесно сте взел решение да се преместите в Берлин. Сега бихте ли взел лесно решение да го напуснете, от какво зависи? Какво трябва да се случи?
- Мисля, че това преместване в Берлин не беше решение „да се преместиш в Берлин“. Решението бе взето, за да мога да предприема това пътуване с Берлинската филхармония. За мен преместването в града беше просто страничен ефект от това решение.
Винаги, когато имаш убеждение, което е достатъчно важно за теб, за да бъдеш на дадено място, тогава винаги е много лесно да се преместиш там и да бъдеш там – защото имаш своята причина. Точно това е и отговорът. Ако имам причина да бъда на друго място, тогава ще бъда там.
Анатолий Вапиров, Иво Папазов-Ибряма, Кристиян Калоянов, Кристиян Коев, Петко Радев, Цвятко Благоев... Говорят ли Ви нещо тези имена?
(Двамата в един глас – бел. а.) Не.
Как бихте продължили изречението „Аз съм човек, който обича...“?
Андреас: О, интересно! Точно сега – да имам един страхотен обяд (Смее се с глас – бел. а.).
Даниел: Аз съм човек, който обича децата си.
