Дали Бекет би се разсмял? И дали би се хванал за главата, ако героите му надхвърлят собствените му (не)очаквания за премерен оптимизъм?
Дали Бекет би избухнал от твърде свободната интерпретация на един свят, който самият той създава с изначалната идея за нищо-не-случване и за безсмислен кръговрат. И всичко това – предадено чрез гениалната и уж прикритата философия на абсурда.
Дали Бекет би одобрил прочита на Иван Урумов в театъра на Армията. Ключът е в думите на ирландския драматург от по-ранните му години: „В началото бе каламбурът. И тъй нататък“ (1936). И българският режисьор сякаш се е водил изцяло от тази индиректна „благословия“ на Бекет. И от напътствията на автора са останали само лаконичните му описания за декора – път, дърво и вечер. Като „дървото“ липсва от основната сцена, а „пътят“ е като „червен“ килим, отново в контекста на безсмислието и онази част от живота, която губим в търсене на внимание.
Иван Урумов влиза с шут – във всички смисли на тази дума – в света на Диди (Иван Радоев) и Гого (Георги Къркеланов). Влиза със замаха, с който самият Бекет влиза в света на театъра, и с един адекватен на времето си прочит – дързък, стряскащ, скандален, абсурден... Защото „В очакване на Годо“ е не просто пиеса, а свещена книга, която принадлежи на всеки, съумял да я прочете с необходимата доза уважение.
Ефекта на шута е подсилен от появата на клоуните Поцо (Юлиан Вергов) и Лъки (Моню Монев). Героят на Вергов е еманация на абсурда – същество,което прилича и на антична статуя, и на Елтън Джон в пижама, и на травестит, който се обръща към спътника си (Моньо Монев) със „Свиньо“. През тази, само на пръв поглед, неестетична езикова „клоака“, минава цялата драма в очакването на Годо. И за да мине отвъд „простия“ абсурд, сюжетът е „подсилен“, на ръба на излишното, с появяването – с апломб – на Момчето, изпратено от Годо. Тази роля с риск е поверена на Мирослав Пашов.
Излишни са сравненията с „В очакване на Годо“ от 1988 г. Важното е, че същият театър и същата сцена имат смелостта да продължат да пишат по темата „В очакване на Годо“ в България“ – с един изцяло нов, необременен поглед. Без неизбежния автокомплекс от култовия статут на спектакъла, реализиран от незабравимия Леон Даниел с Йосиф Сърчаджиев, Ивайло Христов, Атанас Атанасов, Мирослав Косев и Веселин Ранков.
