На 15 март в театър „Азарян“ „Момчетата на Коко“ ще разкажат за приемните си изпити при знаменития професор. Защо обаче момичета се преименуват в „момчета“ в този спектакъл ни обяснява режисьорът Йордан Славейков: „Той не помнеше имена и той имаше един универсален израз. Всички за него бяхме "моето момче". Независимо дали има три момичета на сцената, той казваше "Добре сега, моите момчета по същество, давайте!"
В спектакъла участват Койна Русева, Лилия Маравиля, Стефка Янорова, Людмила Сланева, Красимира Кузманова и още много актриси, на които проф. Крикор Азарян е бил преподавател.
Актрисата Красимира Кузманова си спомня за поощрителното отношение на Коко към неуверената й игра: „Първи курс в часовете ми е казвал "Ти си много умна, ти много интересно разсъждаваш, обаче като се качиш на сцената какво става?! Ти се самонаблюдаваш! На всичкото отгоре може би наблюдаваш и ние как реагираме! Махни го това, отпусни се, давай!". Много е важно как казваш на младите хора, че не са се справили, защото чувството за хумор е най-добрият начин не само да разбереш наистина, че не си се справил, но и да не се затвориш, да не се потиснеш“.
Преподавател, който извежда на преден план това, което всеки студент носи най-силно у себе си - това мнение за Азарян потвърждава и актрисата Людмила Сланева, която също е била на банките пред него: „Той винаги се е опитваше да открие това, което ти дори и да не можеш, дори и много дилетантски да го правиш, да открие ти какво търсиш в това. И да те насърчи натам. Понякога, когато ми е много трудно в този живот, чета лекциите на професор Азарян.“
„Ние сме големи щастливци всички учили при професор Азарян, защото той като изключителен психолог виждаше индивидуалното във всеки от нас и не се стараеше да ни вкара в някакви калъпи, а напротив.“, добавя Красимира Кузманова.
Режисьорът Йордан Славейков също е бил негов студент от последния му актьорски клас, в който има и режисьори отделно. С какво му липсва днес? "О, с присъствието си. С присъствието си аз мисля, че той липсва на целия български театрален контекст. Аз го чувам често, аз го чувам в главата си, ние си говорим и не съм единствен. Пазя си тетрадките по режисура, отварям си ги".
Явно всеки докоснал се до него, не може да го забрави, а за хората, докоснали се до изкуството му – имат още нужда от него. Така той продължава да живее чрез своите студенти и техните спектакли.
