Той обича природата и е способен да се постави на мястото на съществата, с които споделяме света...
Норвежкият режисьор, оператор и фотограф Асгеир Хелгестад не просто наблюдава дивия свят, а успява да е истински отворен към него и да го приема безусловно. Той чувства дивите животни, преживява съдбите им, привързва се към тях и носи историите им в сърцето си. Дотолкова, че дори след години работа върху един филм, очите му все още се насълзяват, когато гледа кадри с любимата си мечка Фрост.
Полярният бозайник не е величествен символ на Арктика, а майка, която се грижи за малките си. Елените не са част от пейзажа около дома му, а живи същества, чието изчезване го боли. Дори пчелите в кошера му са цяла малка вселена, чието съвършено сътрудничество го изпълва с любопитство и възхищение... Може би, тъкмо в това се крие неговата необикновеност и филмите му носят толкова силно човешко послание...
А зад камерата стои не просто талантлив разказвач, а хуманист от най-висока проба, с огромна емпатия, деликатност и неподправена обич към всички форми на живеенето.
С над 30 години опит в документирането на дивата природа, повече от три десетилетия, прекарани в близост до Арктика, и впечатляваща колекция от международни отличия, Хелгестад е сред най-изявените кинематографисти на природата. През 2002 г. получава наградата BBC Newcomer Award на престижния фестивал Wildscreen. Филмът му „Кралица без земя“ (Queen without Land, 2018) е показан на повече от 50 фестивала и печели над 30 награди. Но най-същественото в неговото творчество не са отличията, а способността му да превръща красотата на природата в съпреживяване, а тревогата за нейното бъдеще – в лична отговорност.
В София гостува на фестивала „Синелибри“, за да представи документалния си филм „Фрост и мечетата“ (Frost Without Snow and Ice, 2026). В продължение на десет години, той следи необикновения живот на Фрост, която отглежда малките си в една все по-бързо променяща се Арктика. Наблюдението постепенно се превръща в дълбоко лична история за майчинството, привързаността и крехкостта на живота, за родител, който прави всичко възможно, за да съхрани своето семейство, докато светът наоколо се променя безвъзвратно.
Хелгестад не крие тревогата си, нито се опитва да превърне Фрост в евтина драматичност. Той вярва в надеждата, но знае, че тя изисква действия. И задава въпрос, който би трябвало да притесни всеки от нас – можем ли да преодолеем пропастта между човека и дивата природа чрез съчувствие и разбиране, преди да сме унищожили онова, което все още можем да спасим. Затова, заключава той, когато виждаш как земята буквално се топи под краката ти, колкото и силно да крещиш, сякаш никога няма да успееш да отправиш посланието си достатъчно ясно...
Асгеир Хелгестад (Asgeir Helgestad), в разговор с Даниел Димитров – за човека, който вярва, че имаме нужда от природата, но вярва, че и природата има нужда от нас – от нашата чувствителност, отговорност и готовност да ѝ оставим място да съществува...
Хората често ли плачат, докато гледат филмите ви?
- Мисля, че е различно при всеки... Но всъщност нямам за цел да създавам прекалено тъжен филм. Надявам се хората да изпитват удоволствие, докато го гледат, заради това невероятно място, както и да отпразнуват живота на тази изумителна мечка, която докосна дълбоко сърцето ми. Надявам се също, че тази история може да ни насърчи да се грижим по-добре за живота на нашата планета и да намерим по-добър начин да съжителстваме с всички диви създания, с които я споделяме.
Но хората плачат – това е факт. А какво може да разплаче Вас?
- Честно казано, дори сега, докато гледах някои части от филма, очите ми леко се насълзиха, защото съм много привързан към мечката. Но... Работил съм толкова много по този филм, но въпреки всичко и аз мога да се разчувствам.
Мисля, че филмите всъщност трябва да докосват сърцата ни. Това е необходимо. Но не бих казал, че като цяло този филм е особено тъжен. Напротив, мисля, че трябва да погледнем на него от друга гледна точка – да отпразнуваме факта, че тя е била толкова добра майка. Майка, за каквато всички ние бихме могли само да мечтаем.
Опитът променя ли начина, по който се вълнувате при среща с дивата природа?
- Променя начина, по който виждам и преживявам дивата природа, особено когато започнеш да осъзнаваш през какви трудности преминават животните.
Първия път, когато видях полярна мечка, реакцията ми беше просто: „Ах, ето я, полярна мечка!“. Бях изумен от срещата с този животински вид – толкова емблематичен и величествен. Но когато имаш възможност да ги опознаеш, започваш да откриваш нови измерения на живота. Това, което видях при първата си среща с Фрост, беше едно уязвимо семейство и една грижовна майка.
След много години започваш да възприемаш целия район през нейните очи. Започваш да гледаш на нас, хората, от нейната перспектива и да разбираш какво означава да живееш в съседство с нас – нещо, което може да бъде доста трудно предизвикателство. Така че да, цялостният ми поглед се промени много през годините, в които я снимах.
„Липсват ни очи, за да видим животните“, казвате през 2024 г... Какво имате предвид?
(Тук Асгеир Хелгестад разбира лед, вместо очи, поради еднаквото изговаряне на английски на ice и eyes – бел. а.)
- Понякога беше доста трудно да открием Фрост и да се придвижваме из района. През зимата, когато снимах най-често, тя обикновено живееше върху морския лед. А придвижването по суша може да бъде сериозно предизвикателство, защото трябва да прекосяваш ледници и планински проходи, за да стигнеш до различните места. Може би, точно имате предвид, когато споменавате тези мои думи. В наши дни все по-често се случва във фиордите изобщо да няма лед. Това означава, че не можеш да се придвижваш по него, но и самата тя вече няма причина да бъде там, защото без лед не може да ловува тюлени.
При последната ни среща – преди това я бях търсил в продължение на три седмици, без да успея да я открия – се оказа, че тя вече не е върху морския лед, а се е изкачила високо в планините, където ловува северни елени. Това беше съвсем ново поведение за нея. Беше се адаптирала към новата среда. Но честно казано, силно се съмнявам, че северните елени биха могли да осигурят достатъчно храна, за да поддържат живота на много полярни мечки...
Как се справяте с усещането за безсилие, когато наблюдавате животно, което се бори да оцелее в среда, променена от човека?
- Понякога е трудно. И честно казано, същото нещо се случва всяка есен и в родината ми, на континенталната част на Норвегия, където живея. Домът ми е на върха на един хълм, в малка ферма. Мястото е много тихо и спокойно. Около къщата и в градината ми често идват елени – благородни елени, включително и с малките си, които пасат наоколо. Но когато започне ловният сезон, нещата никога не завършват добре. В района, в който живея, има много ловци и елените изчезват за няколко седмици.
Трудно ми е да приема това, независимо дали става дума за Свалбард (Архипелаг, известен и с нидерландското име Шпицберген), разположен в Северния ледовит океан, между континентална Норвегия и Северния полюс – бел. а.), или за континенталната част на Норвегия. Мисля, че трябва да осигурим повече пространство на всички останали видове, а не само на нашия собствен. Необходимо е да намерим много по-добър начин да съжителстваме с тях. Така че проблемът не се отнася единствено до Свалбард.
Именно това е и едно от посланията, които искам да отправя с този филм – че трябва да оставяме повече пространство на животните. Например, в Норвегия нямаме национални паркове, в които животните да бъдат защитени по този начин. Правим го единствено в сравнително малки територии, като Свалбард.
Когато знаете, че една история може да завърши трагично, чувствате ли отговорност да подготвите зрителя за това, или се опитвате да съхраните надеждата?
- Мисля, че трябва да съхраним надеждата. Тя е изключително важна, защото без нея няма за какво да се борим. Разбира се, че трябва да имаме надежда.
Това, което искам, е да предизвикаме промяна, преди да е станало твърде късно. Проблемът е, че за някои малки територии на Свалбард може би вече е твърде късно.
Що се отнася до полярните мечки, надявам се, те да не изчезнат като вид, защото все още се срещат на много места. Но морският лед в този район изчезва изключително бързо. Мисля, че трябва да осъзнаем нещо важно – за нас е много по-лесно да предприемем промени, преди последствията да са станали прекалено сериозни.
Когато животните бъдат притиснати до краен предел и започнем да губим твърде много от тях, последствията могат да бъдат тежки. А когато и ние, хората, започнем да се изместваме и да губим територии, ситуацията може да стане изключително сложна. Затова вярвам, че е много по-добре за самите нас да направим необходимите промени сега, а не да чакаме по-късно.
В документалните филми за природата има ли риск красотата на изображенията да направи екологичната криза да изглежда по-поносима, отколкото е в действителност? Има ли опасност красивите филми за умиращата природа да превърнат катастрофата в естетическо преживяване?
- Мисля, че през годините сме чували много апокалиптични прогнози – например, че след десет години полярната мечка ще изчезне и така нататък. Аз не твърдя подобни неща. Но трябва да кажа, че ако всеки имаше възможност да посети Свалбард и да види какво се случва там, колко бързо се променя всичко, никой нямаше да се съмнява колко сериозен е проблемът...
Дори на мен ми е трудно да предам на хората преживяванията си оттам и всичко, което виждам. Мога единствено да използвам документалните си филми, за да покажа част от тази реалност.
Когато виждаш как земята буквално се топи под краката ти, колкото и силно да крещиш, сякаш никога няма да успееш да отправиш посланието си достатъчно ясно.
Разбира се, трябва да бъдем внимателни в начина, по който представяме тези процеси, и да не създаваме измислени или нереалистични сценарии. Трябва да бъдем напълно честни. Аз поне се опитвам да бъда възможно най-искрен в това, което показвам.
Кога сте се чувствал най-тъжен и безпомощен по отношение на природата? И кога сте се чувствали най-щастлив и окрилен?
- (Смее се – бел. а.). Знаете ли, да наблюдаваш Фрост като толкова внимателна, грижовна и игрива майка е преживяване, което остава с теб за цял живот. Нещо невероятно, което никога няма да забравиш...
От друга страна, загубата на природата... Когато се замисля, че тази екосистема на Свалбард изчезва и се променя толкова бързо, че след няколко години поне там всичко ще изглежда съвсем различно, това наистина ме натъжава. Ако човек седне и започне да мисли прекалено много за всичко това, денят му може да стане доста мрачен. Поне моят, със сигурност.
Мисля, че е важно да се опитваме да виждаме възможностите пред себе си – как можем да спасим планетата и живота на нея. Самата планета няма да изчезне. Но ние променяме всичко на нея. Това е един постоянен баланс между радостта и негативните мисли.
Познавате ли светове в природата, които вече не съществуват?
- Има много животински и растителни видове, които вече са изчезнали. Разбира се, колкото по-малък е броят на представителите на даден вид, толкова по-голяма е вероятността той да изчезне напълно.
Достатъчно е да погледнем какво се случва с тропическите гори. Днес много хора говорят за това какво ще стане с Амазонската джунгла, ако продължи изсичането ѝ. Целият район може постепенно да се превърне в нещо подобно на пустиня, а в един момент гората ще престане да създава и поддържа валежите, които са толкова необходими за оцеляването на всички видове там.
Мисълта, че можем да изгубим тази невероятна тропическа гора с цялото ѝ видово разнообразие, е ужасяваща. Същото се отнася и за кораловите рифове, които загиват заради затоплянето и повишената киселинност на водата. А сега променяме и цялата арктическа екосистема. И тя постепенно изчезва...
Всичко това много ме плаши. За мен е изключително важно да знам, че тези природни светове все още съществуват. Не е необходимо непременно да отида в Амазонската джунгла, но самото съзнание, че тя е там, ми носи огромно удовлетворение. Разбира се, за всички хора и животни, които обитават тропическите гори, това е техният дом, техният живот... Мисля, че наистина се намираме в момент от историята, в който рискуваме да изгубим огромен брой видове и естествени местообитания.
Много ми е любопитно – човек като вас, посветен на природата, има ли хоби, което не е свързано с нея?
- (Смее се – бел. а.) Ако имам хоби извън природата... Да, имам, но то също отнема доста време. Всъщност... Това е добър въпрос, защото почти всичко, с което се занимавам, по един или друг начин е свързано с природата. Например, отглеждам медоносни пчели у дома. Намирам за изключително интересно просто да ги наблюдавам и да изучавам как функционира тази малка екосистема в кошера – как работи, как си сътрудничат пчелите и всичко останало. Но и това, разбира се, е свързано с природата. Със сигурност ми отнема доста време...
Случвало ли Ви се е да си кажете: „Имам нужда да си взема почивка от природата“, или това е невъзможно?
- Не. Мисля, че понякога имам нужда да си почина от компютъра, от продължителното седене и монтирането на филмите. Постоянната работа пред компютъра може да бъде доста изтощителна. Прекарвам пред него много повече време, отколкото хората вероятно предполагат, защото именно там се раждат историите.
Първо, планираш какво ще снимаш. След това, излизаш на терен и започваш да снимаш, но понякога се оказва, че си уловил нещо съвсем различно от първоначалната си идея. После отново сядаш пред компютъра и започваш монтажа... За филм като този прекарах осем месеца само в монтаж. А след това идват звукът и всички останали етапи. Така че целият процес отнема наистина много време...
Монтажът е всичко...
- Точно така! (Смее се – бел. а.).
Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?
- (Смее се – бел. а.) Сестра ми понякога ме нарича Асгеир Нонстоп Хелгестад, защото никога не спирам. Работя и продължавам да работя върху тези неща. Толкова се потапям в това, което правя, че понякога е трудно човек да ме откъсне от него. Просто, не искам да си тръгвам (Смее се – бел. а.).
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- Ах! Природата... Или бих казал, че съм човек, който обича всички онези други създания, с които споделяме тази планета.
Изберете bTV Новините като ваш любим източник в Google
