Тя е писател, журналист и поетеса, и водеща фигура на полската литературна сцена. Кариерата ѝ започва през 90-те години с текстове за театъра. Сред най-значимите ѝ творби са биографията на Исак Башевис Сингер и изследванията върху еврейската памет в Полша. Интересува се от силни женски фигури като Ирена Кшивицка. Призната е за един от най-добрите изследователи и биограф на свързания и с България френски писател Ромен Гарѝ (1914-1980).

В продължение на четири години, Агата Тушинска живее с живота на Гарѝ. Потъва в неговия свят. Разгадава всяко от лицата му. Горѝ. Пише книги за него... и все още търси обяснение за края на тази изключителна личност, за идеята да останеш невъзможен и изненадващ – от първия до последния ден на своя живот. За корените и призраците от детството, за семейната история на страха, за идентичността, за родителската обсесивонст, за бягството от света и от себе си...

С разгадаването на мистерията около друг, тя сякаш открива себе си. Изживява любовта, слабостите, раните и недостатъците, живее с приятелството, копнежа и увереността, че неподвижността е смърт, с изключение на една единствена „уседналост“ – че винаги ще пише книгите си на полски език – защото „това е моят адрес и моята родина“, казва тя.

Нейният личен живот е не по-малко интересен от героите ѝ. Зад тази интересност се крие една красива по всякакви начини жена – преминаваща през света (и България) с усмивката на абсолютния повелител на думите. Открито, честно, мъдро, без назидание и без да губи фантазията си, каквато и самият Ромен Гарѝ е имал – фантазии за своята съдба, създавайки сам легендата за себе си – странна, многоцветна и... истинска. А подтикът за това е твърде простичък – защото от другата страна на улицата винаги има нещо по-интересно...

Снимка: Даниел Димитров

Агата Тушинска в разговор с Даниел Димитров – за Ромен Гарѝ и за литературните й мечти, за преосмислянето на приятелството, за съмненията в самоличността. И още: Какво не виждаме, когато сме в любовта, и с какво тя свързва любовта днес – осемнадесет години след загубата на любовта на живота й. Има ли част от многоликия образ на Гарѝ, която би искала да запази само за себе си. С какво е най-интересен българският период на писателя. Полша завинаги или Полша засега...

Има ли част от многоликия образ на Ромен Гарѝ, която бихте искала да запазите само за себе си?

- Не (Отговаря, без да се замисля – бел. а.). Защото аз се опитах да разреша тази мистерия около Ромен Гарѝ. Опитах се да го опиша и да разбера кой е този „жонгльор“ (по името на една от книгите й за Гарѝ – бел. а.). Това го правя във всички мои книги. Те са книги-разговор, книги-огледало на една личност. Задавам на моите персонажи въпросите, които ме интересуват, и се опитвам да се вгледам в съдбата им.

В живота на Ромен Гарѝ има много тайни и много маски, които дълбоко ме заинтригуваха. Това е, преди всичко, неговата сложна еврейска идентичност – нещо, което е криел години наред. От друга страна, е тайнството на неговите творби и начин на писане, и различните езиците, на които е писал. Първо е руският – негов майчин език. Говорил е идиш във Вилнюс – с баща си и със своите предци. Знаел е полски, тъй като е бил три години в полско училище, във Варшава, дори започва да пише стихотворение на полски език... След това идва френският – езикът, на който твори, а и защото майка му винаги е искала той да бъде велик френски писател. Писал е и на английски, и това е изключително – как един човек може да бъде всичко това без, да се загуби...

Също така, той доста е пътувал, говорил е много езици и е различен във всеки един от езиците. Затова разбирам защо е разказвал различни истории за себе си на различните езици. Това е също една от неговите идентичности, белязала и мен самата...

Снимка: Даниел Димитров

Има още две важни неща за Ромен Гарѝ. Първото е свързано с отношението между него и майка му, защото аз също съм отгледана от самотна майка. И разбирам как е имало майка, която присъства през цялото време до него и е доста обсебваща, и как това му се отразява. Много е интересно как той се трансформира през детството и юношеството с такъв родител до себе си. Той е имал нужда от аплодисменти и одобрение през целия си живот – защото майка му е правила това за него. Но светът не е създаден за глезен син... Точно поради това смятам, че Гарѝ е бил нещастен...

Също така, изключително съм възхитена от жеста, който прави, когато сменя името си на Емил Ажар, и започва нов живот под този псевдоним. Трябва да имаш много кураж, за да го направиш и да покажеш, че все още си жив като писател, въпреки че всички се казвали, че той вече е приключил. Според мен първата му книга „Животът пред теб“ (La Vie devant soi, 1975 – бел. а.), писана под името Емил Ажар, е един истински шедьовър, който ще остане в историята на френската литература на 20-и век завинаги.

С какво за Вас е най-интересен българският период на Гарѝ?

- Може да се каже, че престоят в България за него е бил важен като за млад писател, с две книги зад гърба си. Той е бил пилот, но е искал да бъде писател. Това е първият му дипломатически пост в чужбина. Получил го е като подарък, защото е бил герой от войната. Дошъл е тук, защото е знаел руски, което е било важно за епохата по това време. Освен това, доста е обичал славянската душа...

Ромен Гарѝ идва в България със своята английска съпруга Лесли Бланш, която също е обичала славяните, православната църква, песнопенията, храната... Те двамата са били влюбени във всичко, което се случва тук. Ромен Гарѝ е обичал хората тук, обичал е културата. Въобще, за тях това е едно много щастливо назначение, тъй като са били заедно. Но времената не са добри, по това време настъпва комунизмът. Било е дори опасно за тях, затова остават само две години.

Но Гарѝ много е говорил за България и за София. Аз съм щастлива и възхитена, че той присъства тук, при вас, превеждан е на български език, познат е, което е невероятно. Той е възприемал себе си за поляк, но не знам дали е толкова познат в Полша, колкото в България. В Полша е бил по-полярен през 70-те години на миналия век, когато книгите му се превеждат за първи път там. В Полша няма толкова преводи на Гарѝ, колкото има в България, което означава, че българите са горди с Гарѝ и го обичат.

Снимка: Даниел Димитров

Това, което ме учудва е, че веднъж след като е напуснал родния си град Вилнюс, той никога не се връща там. Странно е, защото е пътувал по целия свят. Бил е доста близо до Вилнюс, но дори не прави опит да се срещне с призраците от своето детство...

Разгадавайки Гарѝ, разгадавате мъжът, писателят, личността или...

- Особено ме заинтригуваха документите, които открих във Вилнюс, и историите, които е разказвал за себе си. Има известно разминаване, тъй като документите говорят едно, а той разказва нещо съвсем друго... Разбирам, че така писателят може да има своите фантазии за своята съдба, но той нарочно и много пъти и създавал легендата за себе си – странна и многоцветна. Всичко, което е разказвал, е фалшиво, затова се опитвам да разбера кое е истина и кое не е истина. В един момент се отказах, защото това не е възможно... Казах си, че, може би, няма само една истина. Може да има една истина сега. Може да е имало друга истина преди десет години. Това, което е важно за хората, са неговите книги.

Другото, което не спирам да се питам, е защо се е самоубил. Защо се случва на човек, който е имал толкова голям успех, написал над 30 книги, имал два брака и майка, която го обожава, имал е признанието на литературния свят, два пъти прави кариера като френски писател, както самият той е искал... Защо... Защо на 66 години решава да се застреля... Питам се често и нямам ясен отговор...

В края на живота си, той е казвал, че всичко е можело да се случи по различен начин, ако майка му е била жива. Знаем, че майката не може да живее до края на живота на своето дете. Това е невъзможно. Имало е нещо в него – една тъга, и, може би, тази копнееща славянска душа. Той се е чувствал добре навсякъде, но никъде – у дома си. Защо е бягал по целия свят? Не знаем... Накрая прахта му е била разпръсната в Средиземно море. Той дори няма гроб. Всичко, което остава от него, са романите му и разказаните истории...

Това е личност, която ме е белязала дълбоко по време на моята четиригодишна работа по него...

Вашият личен живот е не по-малко богат от този на Гарѝ, от една страна, а от друга страна, има доста общи неща във вашите биографии. И следващият ми въпрос е свързан с това – защо не понасяте неподвижността?

- Защото обездвижването е смърт за мен. Аз имам нужда от това да тичам, да се движа, да бъда някъде. От другата страна на улицата винаги има нещо по-интересно, има история, която ме чака. Има човек, който мога да срещна. Истината е, че аз съм гладна и жадна за живот. Винаги.

Имате ли литературни мечти?

Продължи да четеш